Home

 

 

 

 
Труд

В. „Труд” 5 април, 2010
Въпросите зададе Емил Георгиев
http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=469388
Цинкограф” си играе с българската история
- Г-н Тодоров, през 1991 г. сте написали една декларация, според която "интелектуалният живот в България след промяната е пълна смрад". И признавате личната си отговорност за това, че сте използвали кръста, оказал се в ръцете ви като тояга, за да прескочите границата. Дали книгите, които пишете, не са вашият опит да понесете отговорността си?
- Написах тази декларация веднага след като заминах за Щатите, очевидно в състояние на афект, причинен от културно-политическо втрисане след първите свободни избори. По отношение на отговорността сте прав. Никога не съм скъсвал с България. Винаги съм се старал да участвам в културния, а в един момент и в политическия процес.
- Вие учен ли сте или творец артист? Защото като че ли тези две дейности искат различни нагласи?
- В това, което винаги съм писал, тези две неща се кръстосват динамично. Писал съм научни трудове, философска естетика, експериментална проза. Още от времето на неформалния кръг "Синтез" съм заразен с изкушението да пиша на ръба на жанровете.
- Кои са най-ценните постижения от нашата културна история, които преподавате в САЩ?
- Българската културна история малко трудно би могла да се преподава на студенти (освен ако те не се интересуват от фолклор и не участват в самодейни групи за песни и танци), защото няма достатъчно преведени книги. За разлика от руската, полската, чешката или югославската, която се представя като балканска. Иначе в специализирани кръгове съм се занимавал с въпроси на българската история, политика или култура, доколкото се говори на хора, които познават поне контекста, ако не текстовете.
- Промени ли се имиджът на България в Америка през последните 20 години?
- Американците знаят толкова за България, колкото и преди, т. е. почти нищо. Интерес има само в малки специализирани места като университетите. Разбира се и сред българските емигрантски общности, където интересът е силно напрегнат по обясними причини.
- Между другото как върви в Америка борбата с престъпността? Тамошните полицаи тръшкат ли едри престъпници, имат ли зрелищни успехи в борбата с мафията?
- Тръшкането е същото, но чак такива спектакли няма. Там борбата с така наречената организирана престъпност тече от много време и вече отдавна е отразена в изкуството. Цели жанрове в киното и литературата претворяват тази борба по легендарен начин. В България това очевидно не се е случило, говоря не за живота на бандюгите, описани в различни книги, а за борбата с тях, и затова тези спектакли изглеждат някак самоцелни.
- Да поговорим за новата ви книга. Не сте пожалили нито бившите комунисти, нито тези, които криво-ляво се бореха срещу тях. Според вас как се разпределя вината за прекалено дълго проточилия се преход?
- Това ще можем да кажем чак когато възникне обществено споделена представа за края на прехода. Вината е обща, доколкото целият преход е въпрос на стъкмени сметки и сговаряне на партии и лица, тайни или явни и в голяма степен безпринципни, вследствие на което възниква политически меланж. Или казано по български - пача.
- В книгата пишете, че килерът на българския исторически ужас все още не е отворен. Преди дни правителството обяви, че разархивира важни документи отпреди 1944 година.
- Това е начинът да се отвори този килер. Стига да има хора, които да се интересуват, готови да влезнат в него. Това със сигурност ще ни помогне да разберем по-добре случилото се след Девети.
- В "Цинкограф" смесвате реални исторически събития и персонажи с фикция. Променяте хода на историята като Тарантино в "Гадни копелета".
- Старал съм се да напиша книга, която с въображение си играе с българската история. Писал съм по метода на контролирано смесване на исторически реалности и факти, легенди, слухове и образи на общественото съзнание, които съм изследвал. А спойката между тях е художествена измислица. Мисля си, че хората по такъв начин си представят своята история. Когато я разказват, винаги си я доизмислят.
- Когато започнахте да пишете "Цинкограф", знаехте ли, че историята ще се превърне и във филм?
- Да, след това, което стана с "Дзифт", работих с ясната идея, че ще има и филм.
- Изненадаха ли ви успехът и наградите на "Дзифт", който читателите на "Труд" могат да си купят утре с вестника?
- По-скоро ме развълнуваха. Най-силният емоционален момент за мен беше, че показаха "Дзифт" в киното, срещу което съм живял във Филаделфия през 1991-1992 г. веднага след като пристигнах. Тогава изобщо не можех да си представя, че е възможно да се случи такова нещо. Както и че един ден ще гледам по телевизията в Америка филм, на който съм автор. Със сигурност утре ще си го купя, разбирам, че в диска е включен и голям документален филм за филма. Това е добър повод да го изгледам още веднъж.
- На какъв етап е работата по екранизацията на "Цинкограф"?
- Преди година и половина с Явор Гърдев представихме идеята на филма в Солун и ни наградиха със сума за написването на сценария. Написах го и се представихме на "Синелинк" (пазар за кинопроекти) в Сараево, получихме награда за вече готовия сценарий.
Сега ще го представим в Кан, там също ще търсим финансиране, защото българското започва да виси на косъм поради кризата. Искахме да почнем снимките през юли, но няма шанс да стане, защото на този етап БНТ не е в състояние да ни подкрепи, а от филмовия център декларират, че могат да изпълнят задълженията си само с 50%. Затова Кан за нас става изключително важно място. Филмът е копродукция с Франция, имаме предложение за откупка "на зелено" на филма, бяхме започнали да събираме екипите, но ще се борим.
- Как си обяснявате непоклатимия рейтинг на премиера?
- Той е народен любимец. Той е някак си извън политиката, очевидно въплъщава дълбинни културни, даже фолклорни потребности на българина. Но може бързо да бъде разлюбен, ако кризата се задълбочи. И от сам юнак на коня, да се превърне в нелеп самодеец. Народните любимци много лесно стават смехотворни, ако се изпразнят от съдържание и се докаже, че са неспособни да се справят с елементарните нужди на хората.
- Вежди Рашидов, министърът на културата, също е сред рейтинговите отличници.
- Високият му рейтинг може би се дължи лично на него като човек и творец. А не на това, че министерството е свършило нещо голямо или че културата ни е цъфнала и вързала, а светът е ахнал. Министърът има в ръцете си Гордиев възел за развързване, и то в момент, когато българското кино и театър се радват на подчертан интерес от страна на зрителите.
- При социализма интелектуалният елит беше привикнал, по вашите думи, да "присяда в скута на властта". Сега май няма смисъл да се присяда и не се появява и нов елит?
- Не само нов елит, трябваше да ни се случат нови политици, големи културни събития, свободата, справедливостта, високият жизнен стандарт... с други думи всичко това тепърва предстои.

 

В. „Труд” Събота, 5 Юли, 2008
Въпросите зададе Таня Джоева
- Господин Тодоров, филмът “Дзифт” по едноименния ви роман и по ваш сценарий пожъна огромен успех на кинофестивала в Москва. Защо според вас сполучи възраждането на българското кино? Кой ви поздрави пръв с успеха?
За подобно възраждане едва ли може да се говори, все още. Въпросът е дали този филм ще успее да провокира продуктивен спор по същество, а не по бюджетни въпроси и квоти, и така да задейства полезна верижна реакция или само ще ожесточи боричкането за бедна слава. Получих вълна от поздравления, не помня кое точно беше първото, сърдечно благодаря на всички тези, които се сетиха за мен в този най-щастлив ден от моята творческа биография.
- Явор Гърдев бе разцелуван от звездата Лив Улман. Завидяхте ли му? Съжалявате ли, че не бяхте на церемонията?
Предпочетох да не отида в Москва по напълно тривиални причини и така съвсем съзнателно поех риска да не ме огрее целувката на Лив Улман.
- Вие от 17 години сте в Америка. Как се получи сработването между вас, режисьора и актьорите?
Аз участвах в целия процес от игла до конец, от написването, през предподготовката, после снимките, монтажа, титри и субтитри на английски, дори имам малка поява във филма -- все неща, които не са му работа на сценариста. Съзнателно и напълно доброволно стоях включен в във всичките фази за да се уча и тази продукция се превърна в моите кино университети. Много от нещата, с които за добро или лошо, рано или късно се сблъсква една кино продукция са заложени още в сценария и сценаристът трябва да знае какви пачи яйца снася и с какви капани зарежда литературната основа.
- Какво още замисляте с режисьора Явор Гърдев?
Имам две идеи, които с Явор ще правим на филми. Вече пиша втория си роман. Както при „Дзифт” така и тук силно ме занимава преобръщането на жанровите клишета – опакото лице на жанра, ако мога така да се изразя. В случая става дума не за черен роман, а за психо-трилър по повод дейността на политическата полиция и тайния надзор, една материя с която съм се занимавал професионално като изследовател и преподавател. Вторият проект е по амбициозен като мащаб, изисква повече време да стане на филм. Това е една трагикомична история, която ни пренася в далечното бъдеще на Балканите, в една измислена страна на име Тракия, където фигуративно – като в криво огледало – виждаме да се разиграва настоящето и миналото на България. Абсурдистки коментар на българската съвременност използвайки в ироничен ключ жанровите похвати на антиутопията.
- В последните две години се изявявате повече като творец. Написахте черния роман “Дзифт” и сценария към едноименния филм. Но от години вие имате и публика, която с интерес следи публицистичните ви тестове и политически анализи. Вече й липсвате. Защо загърбихте актуалната политика?
Защото взе да ми действа затъпяващо, зациклих и се изговорих. Не е зле по различно време да се мълчи иначе ще се превърнем в един голям колективен празноглавец.
- Главният герой на вашия черен роман “Дзифт” е looser – несретник, човек, който губи всичко. Но ето в какъв интересен контекст се появи наскоро това понятие. “Който не купува гласове на избори, е looser. Дотам стигна политическата ни система”, отбеляза политологът Огнян Минчев. Защо според вас политическата система в България приживява този упадък? Вие очаквахте ли го, виждахте ли симптоми?
Когато гражданите проституират с гласа си, държавата става публичен дом и започва да се управлява като такъв.
- Заради масовото купуване на гласове най-актуалната тема е как да се реформира политическата система. Президентът предлага част от депутатите да се избират мажоритарно, повечето партии предпочитат пропорционална система, но с възможност избирателите да пренареждат имената в листата, НДСВ рекламира задължителното гласуване и т. н. Какво е вашето мнение?
Навремето бях за сто процентова мажоритарна система, но сега си мисля че комбинация от двете би било по добре, за да имат взаимно коригираща се функция, което значи двукамерен парламент, нещо като комбинация от депутатска и сенатска камера. Задължителното гласуване ще има обратен ефект, най-голямата партия ще стане тази на бялата бюлетина. Хората трябва да бъдат върнати в процеса не със закон, а с политика, не по принуда, а по свободен избор.
- За оздравяване на политическата система и за връщане на доверието на ЕС се подготвя приемането на закони за конфликт на интереси и за прозрачност на лобистката дейност. Лобизмът е най-добре уреден в САЩ. Може ли американският опит да ни служи за пример?
Смисълът на подобен закон е да освети лобизма, който така или иначе е налице и да се знае кой народен представител на кого служи и как. Лобирането влиза в полето на осветените отговорности, което е добре.
- Става ли България видима за американците на световната карта? Преди седмица се състоя историческо за БСП посещение – Сергей Станишев е първият лидер на социалистическата партия, който се е срещал с американски президент в Белия дом. Как реагираха американските медии? При посещението на президента Петър Стоянов в САЩ предизвикахте смут с думите си, че в Америка то е минало незабелязано. Оттогава минаха години. Европейското членство промени ли образа и отношението на американците към България?
Не мисля, че има осезателна промяна, но не в отношението на администрацията, а във видимостта на България извън канцелариите. По ефективно би било не държавното, а културното присъствие на България в Америка, което още не се е случило с подобаваща сила.
- Да припомним – бяхте сред учредителите на ДСБ и хранехте надежди, че проектът ще сполучи. По-късно признахте: “Гражданският проект ДСБ е мъртъв.” За бъдещето на ДСБ се оказахте сполучлив пророк – от лидерската партия се отвръщат все повече доскоро верни кадри, а социолозите се скептични за бъдещото й присъствие в парламента. Какви са причините за тази бавна агония?
Всекиму е видно вече, че ДСБ бързо се превърна в убежище за един човек и гражданската енергия в партията изтля, особено след неговото смехотворното и многострадално преизбиране. ДСБ акумулира огромно недоверие и това е вече една напълно банална, сива реалност, недостойна за анализ.
- Защо Иван Костов не разбра, че трябва да заложи на гражданската енергия, да отгледа наследници и да се оттегли от партийния връх?
Не знам. Блъсках си главата и се отказах. Това е необясним, чужд на ума предмет и аз си го извадих от главата като развален зъб и се заех да мисля за други неща.
- В същото време ГЕРБ върви нагоре, вече е член на ЕНП. Това ли е новата десница, алтернативата на лявото и на БСП?
За алтернативни десница и левица в България не може да се говори. Става дума за отливане или преливане, за претакане на народно доверие, което в процеса се губи безвъзвратно. Хората не гласуват, не участват. Гласът на народа девалвира и стана за продан.
- На какво се дължи харизматичността на Бойко Борисов?
Нямам достатъчно преки наблюдения, доколкото не ми е пред очите, но си мисля, че той олицетворява някаква природа на българина, каквато и да е тя, с характерна физиономична плътност, за едни блага за други груба.
- Ваши са думите, че “харизмата не е вечно свойство” и че рано или късно настъпва естествена умора от всеки лидер. От какво зависи дали умората сред масовата публика ще настъпи по-бързо или по-бавно? Като гледате фреския президент Никола Саркози, не принадлежи ли бъдещето на харизматичните политици?
Известно е че харизмата задейства не ума а сантиментите, тя владее сърцата, тя преразпределя народната любов или омраза. Сърцата обаче лесно изстиват за едни и започват да бият за други. Гражданското сърце не е моногамно, то не заобичва веднъж за винаги до смърт, а серийно и напълно фриволно, с други думи сърцето е политически безпринципно.
- В първата половина на прехода повечето избиратели залагаха на антикомунизма, после дойде ред на популизма, а сега се говори за коалиция, изградена на “патриотична ос”. Ще има ли успех подобна формула?
Политиката е възможност да избираш и така да участваш в управлението на собствения си живот сред другите. Патриотизмът не остава възможност за избор, той не почива на възглед, а на всеобщо споделен сантимент. Политиката в същността си разделя, тя е продължение на войната със средствата на мира, в това е смисълът на партиите, да се противопоставят една на друга и така да поставят хората пред реален избор като представляват алтернативни възгледи и платформи. Политиката не е омиротворено лоно, а полемика -- сражение за надмощие на една кауза над друга. В лоното на родината народът патриотично мирува. Патриотизмът е състояние на гражданския дух с висок коефициент на партийно безразличие и когато той вземе да настъпва в публичното пространство това е индикатор за дълбока криза на партийната система, за нейната непредставителност, за нейната враждебност.
- Вашата прогноза на парламентарните избори – ще изчезне ли традиционната десница? Какви изненади могат да се очакват?
Политиката в България се движи от лица, от лице на лице, а не от партии. Идва ерата на сладкодумния физкултурник Бойко Борисов – лява физика с дясна реторика.