Home  

 
 

 
Съзаклятието Фортинбрас


Девизът беше ­ "Живей опасно! Опасността е опиум за смелите!". И така живяхме, но все пак не дотам опасно. Затова днес, за разлика от други, нямаме опасности за продан.
Моят личен проблем, а мисля и на групата, в която имах шанса интелектуално да израсна, се оказа прост. Нещата, които тук, в България, правех, се славеха като извънредно ексцентрични, бих казал юродиви. Скоро на мен започна да ми тежи тази юродивост, особено когато тя загуби своята протестна политическа задача поради краха на злото. Подобно конвулсивно състояние на политическо юродивство не може да се понася вечно, особено когато то се превърне в безпредметно кривене. Освен това идеите, които ни занимаваха тогава, по времето на гнета, се бяха родили и бяха в обръщение в свободна и в определен смисъл фриволна интелектуална западна среда, която нямаше нищо общо с нашата угнетена младост. Тогава, уловени в капана на тоталитарната държава, ние си въобразявахме, че не само принадлежим, но и по свой начин увеличаваме интелектуалното пространсво на тази, в голяма степен отвъдна за нас, среда. Нищо подобно. Както по-късно ми се наложи да разбера, разривът между нас и тях за мен се оказа непримирим, но не и за други от нас. Все пак едно от нещата, които създадоха у мен нужда, за да не кажа жажда да се махна, беше желанието да споделя реално света на тази среда, а той се намираше в Америка. И аз поех по пътя към това отвъдно място.
Ние се разбягахме. Побягнахме едни от други в различни посоки да намерим себе си извън пределите на групата, на нашето интелектуално лоно. Може би поради натиск. И думата е точно натиск, защото в тази група се живееше и работеше в ситуация на прекомерен, фанатично упражняван приятелски натиск да се мисли и пише гениално, да се живее, както казвахме, дисертабилно.
Изразходвахме се едни други до предел, никой на никого нищо не спестяваше. Затова вярата в себе си и доверието в другите беше абсолютна, а необходимостта от това ­ безвъпросна. Доверието скрепява съзаклятието. Ние се нарекохме съзаклятието "Фортинбрас", герой от пиесата "Хамлет", който влиза в края на трагедията, за да произнесе "Изнесете труповете"! Е, след като трупът на комунизма беше изнесен, а мумията "Димитров" заровена в земята, ние изнесохме себе си в друга, мечтана от нас посока. Ивайло [Дичев] в Париж, [Александър] Кьосев в Германия, аз в Америка, [Иван] Кръстев остана, за да престане да прави това, което всички преди правехме. Така, за да не залинее, нашето поколение се разбяга.
Бяхме трън в очите на неформалните метафизици, които спасяваха философията от посегателството на официалния марксизъм. Не по-малък трън бяхме и в очите на неформалните социолози, които спасяваха марксизма от посегателствата на ленинизма и сталинизма. Това бяха трите основни неофициални, но все пак легални интелектуални течения ­ две големи, сериозни и алтернативно улегнали, и едно малко, но безподобно ­ ние, постмодерните неформали. Изправен лице в лице с навъсената социална критика на едните и трансценденталното втрещение на другите, аз чувствах себе си крив и грозен като чеп, който прави така, щото някои клони по ствола на знанието да растат накриво. И кривите клони взеха да се множат и сгъстяват, докато в един момент сключиха кръга "Синтез".
Ставахме популярни. Идваха да ни слушат и гледат; и така един ден телевизията нахлу в нашето неформално подземие, което по онова време се помещаваше в Дома за деца и юноши "Ангел Каралийчев". На кого би му дошло на ум да допусне, че този крайно еретичен в посланията си, заразително еротичен в езика си и маниерно похотлив интелектуален кръг бунтовно подрастваше в този дом на пословична невинност. Именно в този дом, в светлината на прожекторите, съзаклятието се разпусна, като се отвори. Упадъкът обикновено започва в момент на максимална зрялост. Така че ние бяхме узрели за разпад.
Въпреки голямата възбуда и многото плътен живот, който се вдигаше в групата и сред групите, продукцията ни беше количествено нищожна. В крайна сметка това се оказа телесно гъста, поведенчески страстна, ритуално пиршествена, но не особено производителна среда. Ние не пишехме, ние практикувахме едно показно, жестикулативно и физиогномично драскане по очите и стържене по мозъците на другите. Поради това в един момент се срастнахме с групата художници "Градът". Те правеха с видимото това, което ние се опитвахме да правим с вербалното. Извършихме заедно разни смели полит-художествени акции, защото не само лично си допаднахме, но и ярко се допълвахме.
Така, в края на 80-те, полулегално и максимално страстно протекоха лятната школа в Приморско, философските излети в Гюлечица, различните художествени изложби и полу-художествени излагания на лица, лични вещи и концептуална вещественост. Слепвахме думи и мислехме с предмети. След "Краят на Цитата", който бе сложен в новото крило на Софийския университет, окончателно се пръснахме. Тази свещена за нас кампания по оцеляване и възмогване в ситуация на интелектуално и емоционално опустошителен комунизъм остави много трогателни спомени, но малко книжовен продукт. Това, което днес можем да събираме, са разнообразни свидетелства на видяното и преживяното. Архивът на непосредствения опит би бил голям. Продуктът обаче би заел една брошура място.
Георги Лозанов ми каза, че физиогномичното говорене и изобщо особените изкази, които произведе пашкулът "Синтез", заедно с някои негови представители са навлезли в политиката и по някакъв свой начин са определили нейния език. Това като че ли е споделено мнение, защото в дните, докато бях тук, в България, чух от различни източници, че политическият език бил наситен с разни "редки" метафори, дето били добити по времето на неформалните съзаклятия. Вярно, ние леехме метафори наместо куршуми.
Все пак си мисля, че ако горното е вярно, то е направо вредно. Вредно е политическият език да попива в себе си историческото нахалство и езиковата фриволност на подривни интелектуалци, каквито тогава ние несъмнено търсехме да бъдем. "Пашкулът" за нас беше полулегална работилница, където сглобявахме всякакви риторически устройства и инструменти, скоби и духала, чертаехме стратегии за прищипване езика на комунизма, за дезорганизиране на безсмислието му, за миниране на вездесъщото партийно клише. Но когато подобни самоделни изобретения влязат в официално обръщение, това може да доведе до големи пакости.
Подобна минно-лингвистична подривна дейност е налице в една работа, която по онова време сглобих ­ "Политестетика на комунизма". Става дума за една, ако мога така да се изразя, театрализирана манипулация с езика на ултралевия модернизъм, на пролеткулта, на риторическите практики и езиковите устройства на пред-тоталитарния комунизъм от началото на 20-те години, които по-късно ще се втвърдят в програмно-партийно клише.
Пишейки, аз се мъчех да извърша екзорсистки акт, в който призракът на комунизма внезапно да застане в езика и в него да се изразходи целият. Комунистическият строй стоеше хронично недовършен и аз, правейки тази книга, се опитах да го довърша. Защото в България разпознаваемостта на строя, на неговите същински характеристики, на неговите езици е била винаги много ниска и той е стоял в общественото съзнание като някаква недостатъчно разчленена застрашителна твърд.
За разлика от другите соцстрани, България изненадва със своята твърде ниска политическа разделителна способност. Вероятно поради това дисидентството у нас се пръкна слабо и късно. Едва през 80-те години започна формирането на среда, т.е. на колективен носител на антикомунистическа съзнателност, в която и хора, близки до номенклатурата, присъстваха. Строят се разпознава най-добре в акта на съзнателната и непременно колективна съпротива срещу него. В другите соцстрани масовата резистентност израсна върху идеята за неестественост на този строй, за неговата антинародност и нечовешкост. У нас подобно гражданско съзнание, да не говорим за дейна позиция, беше твърде бледо.
Кьосев пръв сред нас се опита да отдели миналото на групата и да го обозре. Написа много вълнуваща за мен работа. Там витае една носталгично жалостива нота по разбягалата се галактиката, по това, което аз тук наричам съзаклятие. Истината е, че всеки от нас сам скъса пъпната си връв и изскочи от галактиката, защото тя беше вече загнила.
При мен скъсването стана в Америка. За да заживее пълноценно в чужбина, на човек му трябва да се пречупи в много отношения, да ремонтира собственото си същество, да скъса със себе си. Когато пристигнах в Америка, всичко вътре в мен се съпротивляваше срещу това да се живее там. Волево трябваше да стъпквам тази съпротива, да погазвам нейните основания. И след някой и друг месец успях да изстискам от себе си малко удоволствие от това, че живея там.
Американското общество е сглобено по съвсем различен, чужд на много хора начин. Освен това невидимостта на нашата култура и политически живот, редкостта на езика ни затормозват приобщаването. Човек се усеща, че принадлежи на една еднолика анонимност, с която трябва сам да се справя. Въпреки това, в Америка човек много рядко може да попадне в ситуация, в която да изпита произхода си като бреме. Произходът в Америка не може да бъде обременителен. Точно обратното. От човек се очаква с лекота да предявява своето национално и индивидуално различие. Но проблемът е в това, че българската култура не се оказа достатъчно контрастна и различна, обратно, оказа се даже твърде подражателна. Тя наподобява много други култури и е трудно да обясниш кое е онова оразличително свойство, на което ти собствено си носител. В този смисъл говоря за анонимност. Онова, което можем да разнасяме като принципно свое по света, са бистришки баби и тракийско злато. Това, второто, сме го изровили, не сме го създали ние.
Щатите са страна, нарисувана с огромни мазки. Това, което България може да вземе оттам, е малко боя, нищо повече. Ако има някакъв социален успех в тази страна, то е в това, че е успяла да създаде могъща средна класа, нетравмирана от дисциплинарно образование, инфантилна, но именно поради това способна да живее щастливо. Това е общество, което в масата си е способно да реализира императивите на собствения си морален кодекс и именно това го кара да се чувства пълноценно и осъществено.
За да може всеки следващ божи ден едно общество да възпроизвежда собственото си устройство, то трябва да почива на строги дисциплини и ред. Например, няколко неща в САЩ са обект на изключително внимание от страна на управлението ­ алкохолът, сексът и дрогите. В щата, в който живея, не можеш да си купиш алкохол от супермаркета, дори бира. Той се продава в отделни магазини, където стои въоръжен човек. Властта е тук, употребявай спокойно. По улиците не можеш да видиш кьорава проститутка. Всички отвори, през които може да нахлуе хаос, са наблюдавани и обезопасени. Полицейските коли се движат с адски вой. Така чувството за сигурност граничи със страховата невроза.