Телеграф, 20 Юни, 2009

Въпросите зададе Деница Асенова

- Г-н Тодоров, очаквахте ли, че филмът „Дзифт”, който е направен по ваш сценарий, ще пожъне такъв успех?

- Надявах се, без да очаквам. Ние правехме полемичен филм, който да разбуни духовете. „Дзифт” е мислен като предизвикателство и ме радва да видя, че то се случи, защото в крайна сметка налице са доста полярни мнения за филма -- обичат го и го мразят еднакво силно. За нас е радостен фактът, че все пак феновете са мнозинство.

Навън филмът се посреща доста добре вече една година след първия си показ -- и в кинозалите в Русия, и по телевизията и фестивалите в Америка. За мен важното е този филм да има смислени последствия, да се наложи като аргумент в дебата за българското кино, а не просто да се запише като мимолетен успех, поредната петнадесет-минутна слава.

- Какво ви вдъхнови за сценария на „Дзифт”?

- Четенето на черни романи и гледането на черни филми, заниманията ми с политическа естетика, със символичния ред на комунизма, със смисъла на мумията в него и разбира се моят личен опит на момче расло през 60-те години в триъгълника, който сключват софийските квартали Банишора, Ючбунар и Коньовица. Това са трите източника на вдъхновение. Първият -- един малко познат в България, но каноничен и твърде клиширан американски кино жанр. Вторият -- визуалната среда, езикът на комунизма, по свой начин силно клиширани. И третият – нашият личен опит, който буйства в тези клишета и ги изкривява. Това което си мислехме с Явор се оказа вярно – филмът намира собствената си публика в България -- родината на личния опит, в Русия - - родината на соца и в Америка – родината на жанра.

- Коя е най-вълнуващата случка, за която се сещате, свързана със снимките на филма?

- Моята блиц поява във филма като Човека с молив в кръчмата „Сивия кон.”

- Можете ли да разкажете нещо повече за живота си в Щатите?

- В Щатите живея със семейството си вече близо 18 години. Повече от това няма какво да кажа. То си е един цял друг живот на един далечен континент, сред съвършено друго човешко многообразие, на съвършено чужд език.

- Какво ви накара да напуснете България и да се преместите да живеете зад Океана?

- Съчетание от възможности, мечти и страсти – комунизмът падна и светът се отвори, мечтаехме да опитаме от свободата на запада. Свободата за нас беше най-скъпото нещо на света, а в този момент свободна България неочаквано роди Луканов и се изчанчи до неузнаваемост.   

- В какво виждате основните различия между българското и американското кино?

- Разликата е голяма. Освен по отношение на бюджети, технически възможности и пазар, разликите са и естетически. Така нареченото „авторско кино” доминира в България и в Европа. Това кино ражда творби, които трудно се класифицират и не подлежат на универсално разшифроване. В тях авторът-режисьор е в гръцкия смисъл на думата „идиот” – крайно разкрепостен субект, безподобен гений, съвършено неподражаем и неоприличим на нищо познато. Това кино в природата си е идиосинкразно, защото се ражда в ситуация на пределно вътрешно съсредоточие, което безогледно търси път навън, потъпква познатите пътища по стъписващ и доста често главоболен начин. Авторите на авторски филми са втренчени в себе си и доста често със самоделни средства ни занимават със собствения си душевен батак. Авторското кино е обратната страна на жанровото кино, което владее в голяма степен Америка. В него царува канонът, клишето и щампата. Режисьорът е принуден да намери собствен начин да работи с кино-средствата наложени от традицията и употребени от пазара, средства, които принадлежат на всички, а не на един единствен самороден талант. Това е доста трудна работа – да се намериш и да се наложиш, да се преоткриваш като оригинален автор със средствата на щампата, да взривяваш канона отвътре, да префасонираш клишето -- невижданото да се ражда в рамките на вече видяното и така да се състави оригинално и убедително естетическо послание. В тези два формата, предизвикателствата пред таланта са съвършено различни. Давайки си сметка за всичко това, с Явор Гърдев се опитвахме да държим двата формата в продуктивно напрежение. "Дзифт" е филм на "видиотените" клишета.

- Според вас в какво състояние се намира съвременното българско кино.

- Аз не съм привърженик на големите обобщения. Генерализациите фалшифицират реалността. Но ако трябва да се скицират разлики, като говоря на едро ще кажа, че в съвременното Българско кино не се забелязват стилови предизвикателства. Киното ни е жанрово замъглено с цел то да се представя за авторско. То е твърде спонтанно с две основни състояния – субективно изповедно и колективно митологично. В големите си части това е кино на истеричната разтерзаност на хората без корен, на простодушната задушевност на хората с корен, на пословичната човещина в зверилниците на живота. Снимат се филми съобразени с фестивални конюнктури, от типа "голямата болка на малките народи" и други подобни. Отсъства драматургия от класически вид, с цялостна конструкция, с разпознаваемо начало, среда и край, с действие препънато от перипетии, заредено с обрати, наситено с потресения и внезапни узнавания, завръзка, кулминация, развръзка, така както го е нормирал още Аристотел в своята „Поетика.” Американското кино в най-висока степен е съхранило жанровото си разнообразие и универсалната драматургическа форма. В него се пише по Аристотел и се поставя по Станиславски. Поради това то се радва на „глобална периферия” на въздействие, ако мога така да се изразя.

- Бихте ли се изкушили да пишете сценарии на холивудски блокбъстъри?

- Не. Това противоречи на представата ми за моето участие в кино процеса.

- Доколко е важен сценарият за успеха на един филм?

- Сценарият не е самостоятелна творба. Той е изключително важен за един филм, но не и извън него, доколкото е носеща конструкция, идейна, тематична и художествена платформа на визуалната надстройка. Велики сценарии и сценаристи в историята на литературата няма.

- Кои са любимите ви режисьори?

- Майсторите на черния филм, антиутопията, психотрилъра, черната комедия -- Кубрик, братята Коен, Фриц Ланг, Орсън Уелс, Били Уайлдър, Хичкок.

- С какво чувство се връщате в България?

- С много добро. Аз обичам да се връщам в България.

-  Каква е причината за идването ви този път в София – от личен характер или творческа?

- Комбинация от двете. Тук се чувствам добре, а и с Явор движим нов проект.

- Следващият ви  проект с Явор Гърдев е на етап завършен сценарий. Какво ви изкуши отново да работите двамата заедно? Какви изненади можем да очакваме от новия ви филм?

- С Явор работим ефективно, бързо и надявам се качествено. Имаме общ език, общ рефлекс, общ фитил. Следващият ни проект се казва „Цинкограф.” За идеята взехме награда на Балканския фонд по време на Солунския фестивал, а готовият сценарий беше селектиран да бъде представен през август на Cinelinк на фестивала в Сараево. Става дума за черна комедия с елементи на политически психотрилър. Действието се развива в годините непосредствено преди и след падането на комунизма в България.

Подобно на "Дзифт" и "Цинкограф" е замислен като жанрово предизвикан филм, но от друг жанр -- жанр, който има историческо отношение към черния филм. Това, което през 50те години убива черния филм е Хичкок и психотрилъра. По същото време Патриша Хайсмит реформира жанра на криминалето като сменя произхода и естеството на престъплението. Криминогенна става не средата, не „асфалтовата джунгла” на града, а психиката. Престъплението произтича не по силата на социална изпадналост, а на душевно разстройство. То се ражда не на дъното на обществото, а на дъното на душата. Не лишения и недъзи, а вродена психопатология обрича героя. Престъпникът не е остроумен нещастник и философстващ уличник, а убийствено изобретателен маниак. По конкретно от това не бих искал да говоря за "Цинкограф" поради работната фаза, в която се намира проекта.