Home  

 

 
С дъх на стомана и картофи

Култура 29 октомври 2010
http://www.kultura.bg/bg/article/view/17582


Най-сърдечно благодаря на Митко Новков и Миглена Николчина, че отвориха разговор за романа "Цинкограф" на страниците на вестник "Култура". Тук ще се опитам да размишлявам по един голям политически, а не художествен въпрос или по скоро дилема, която Миглена Николчина формулира в своята статия.

Кой събори комунизма?
Това е въпросът. Как стана така, че това колосално изделие на социалното инженерство на XX век – комунистическата държава - един ден се саморазпадна пред очите ни при цялата наша научно въоръжена сигурност, че това изделие не подлежи на развала, а на перманентна рационализация?
Това, което рухна, беше не комунизмът изобщо, а държавният му строй. И за да си дадем точна сметка за края, трябва да погледнем началото.
В чистата си, крепката си форма, комунизмът е сталинизъм. Сталин е инженерът и строителят на суверенния комунизъм, а не технологът на конспиративната борба и революционния метеж. Той е Стопанин, а не революционен дезорганизатор. В това си качество Сталин се оказва исторически неизбежен, защото строежът на тоталитарната държава е призван да погребе в основите си бесовете на революцията.
Ленин и Троцки са архитектите на партийната конспирация и революционния преврат. По въпросите на държавата тримата стратези на комунизма се различават. Ленин не предполага изграждане на собствено комунистическа държава, а на временна държавна форма, наречена диктатура на пролетариата, репресивна управленска уредба с исторически лимитирани задачи - да доубие класовия враг и да се саморазпусне. Троцки остава непоправим дезорганизатор и метежник, вдъхновител на перманентната революция и световния безпорядък, смъртен враг на всеки държавно бюрократичен ред. Постановката "победа на комунизма в една страна", с която Сталин атакува и неутрализира Троцки, означава едно – изграждане на суверенна държава, която да бъде призната като част от световния ред. Сталин е суверенист.
С дъх на стомана
В началната фаза на държавно и партийно строителство, на сглобяване на машината и апаратите на тоталитарната власт, визията за враг има конститутивна сила по отношение на системата на управление, чиято функция е да парира възможно най-голямата опасност за строя, това, което може да го събори. Сталинизмът дефинира врага като конспиративно вътрешен, като имитативно свой, а не войнстващо чужд. Врагът като един от нас – това е класическа конспиративна постановка. За неутрализацията на този враг не е необходима непобедима армия, а вездесъща полиция, която перманентно да го разконспирира. С този враг не се воюва на бойното поле, той се лови и мачка по домовете, канцелариите и мазетата. В природата си, този враг е антидържавен, а не контрареволюционен, въпреки че квалификациите остават в сила. Това обяснява факта, че Сталин не се поколебава по време на масовите чистки в края на 30-те да изличи от лицето на земята съществена част от генералитета и старшия офицерски състав на Червената армия, създадена от Троцки по време на гражданската война. Тази армия няма функция за Сталин, освен да генерира опасност за самия него, като развъжда врагове с пагони. Стратегически сектори на военната промишленост биват разквартирувани из мъртвите сибирски полета. Обезглавяването на Червена армия и осакатяването на военнопромишления комплекс с цел превантивното им обезвреждане вдъхновяват Хитлер за блиц война.
Консолидацията на властта в ръцете на Стоманения човек става чрез бюрократизиране на партийното и държавно управление и стиковане на машината на терора, която да произвежда врагове, да насажда колективна "вина, страх и любов" към Сталин като баща, спасител и инквизитор, втвърдени в едно свръхчовешко лице, обект на масова любов и предателство. Разконспирирането на врага става на базата на всенародна бдителност, изразяваща се в масово доносничество, в превръщане живота на ближния в обект на таен рапорт. Култът и терорът са част от една интегрална дисциплинарна политикономия на чувствата (желанията и страховете), която клишира вътрешния свят на съветския човек като по шаблон, колективизира руската душа на базата на две интуиции – врагът е ближен, а спасителят далечен. В света на институциите партията и държавата апаратно се сливат. Едва сега държавата става собствено комунистическа. Троцки, който говори за световен пожар и износ на революция с военната сила на Червената армия, става една взривоопасна отживелица. Троцки е опроверган и изгнан.
След войната Сталин по необходимост изнася държавата на комунизма в страните на социалистическия блок. За първи път в историята се появяват варианти на комунистическа власт, суверенни имитации на съветската система или така наречените народни демокрации. Това сериозно безпокои Сталин. Той няма да допусне съществуването на друг суверенен комунистически строй извън границите на СССР. Функцията на гръмките политически процеси по изравяне на врагове в държавните и партийните ръководства на тези страни (Трайчо Костов в България) има за основна цел да минира суверенитета им, като ги превърне в марионетки на ръчно управление от Сталин. И не някой архиимпериалист, а комунистът Тито става дяволът за Сталин, кошмарът на съветската власт, защото прави от Югославия заявено антисталинистка комунистическа държава.
Това, което разваля автентичната форма на комунизма и прави чуплива стоманената твърдост на строя, е едно просто природно условие – смъртта. Сталин умира. За комунизма наследството, което Сталин оставя, се оказва тежко, непоносимо тежко. Наследството на Сталин е смъртта на Сталин.
Безсмъртието на Стоманения човек е по природа осуетено. Оттук насетне той трябва да бъде перманентно заместван. Всяка следваща негова замяна води до все по-нататъшна развала на собственото му творение. Всеки следващ вожд е вожд по съвместителство - все по-нисша имитация, все по-крива скица, все по-безподобно копие на оригинала. По неизбежност, всеки следващ вожд, бил той съветски или народно демократичен, по историческа симпатия и по свой собствен образ и подобие, припомня Сталин. Това, което в перспектива ще събори творението на Сталин, е невъзможността Творецът да бъде нито адекватно продължен, нито адекватно погребан.
Непрестанното ревизиране на изходните основания на комунизма на пленуми и конгреси, противоречивото припомняне или инструктивното забравяне на сталинизма в едно или друго време ефективно разединява езика на комунизма, въвежда противоречия от доктринерско естество, неразбирателства, произтичащи от колективен и личен травматизъм, който репресивният характер на строя предизвиква. Разноезичието, наложено от борещи се за власт имитации на сталинизма, заразява всички съществуващи езици и прави обществено възможно инакомислието, което в крайна сметка започва да разгражда дискурсивния апарат на строя – арсенала му от заклинателни абракадабри. Днес езикът на комунизма звучи като една чудовищна система на малоумни употреби.
Разомагьосването на клишетата произтича от борбата за власт на имитативни комунистически дискурси, постановки и формулировки, които периодично се преустройват, влизат или излизат от официална употреба. С времето езикът на Ленин и Сталин се механизира, автоматизира, става предмет на лесни имитации и произволно словотворчество, престава да генерира каквито и да било съобщения и се превръща в взаимозаменяеми глупости на търкалета. Перестроечното разноезичие е краен ефект на тази дискурсивна неразбория, което имитациите на сталинизма създават в хода на противоборството си.
"Перестройката" имитира надежда, че комунизмът е поправим. По парадокс, гласността беше това, което осуети перестройката и извади на части от колективната душа червеното чудовище - страха от истината. Истината за това, че през цялото време от 5 март 1953 година насам комунизмът не прави нищо друго, освен да крие смъртта си. Стана ясно, че няма в името на какво той да бъде поправян, защото е разконспириран като чисто зло без морално основание да съществува. Строят е непоправим, защото е безоснователен.
С дъх на картофи
Сталинизмът, ленинизмът и троцкизмът са организиращи или дезорганизиращи, но еднакво трансформиращи обществения ред идеологии, които се полагат отвъд доброто и злото. Три визии за тотално революционно преображение на човечеството, които не намират основанията си в съществуващия морален ред. Съдникът на това преображение се намира в светлото бъдеще.
Смъртта на Стоманения човек вкара светлото бъдещето в почерненото настояще, а с това и въпроса за моралното основание на сталинизма. На сцената на историята се яви Хрушчов, съдникът от бъдещето – валчест индивид с обувка в ръка и дъх на картофи – съветският Едип, който развенча култа и символически уби Сталин. Той произнесе морална присъда над сталинизма и го лиши от човешки основания. С въвеждането на морала в царството на комунизма започна развалата на машината на злото, залезът на нейната стоманена свръхчовешка правда. Картофеният Едип, който доскоро е танцувал казачок в безсънните покои на Стоманения Бащица, стана негов анекдотичен двойник, което моментално свали напрежението и разведри света.
Десталинизацията представлява процес на подмяна на автентичната, "нечовешката" форма на комунизъм с имитативна или "човешка". "Социализмът с човешко лице" е оксиморон - все едно "стоманен картоф".
Гибелната истина
Възможно най-опасната истина за комунизма става действителна или, с други думи, добива дискурсивна сила три години след смъртта на Сталин на най-висок партиен форум. Страшната истина за сталинизма е изнесена в тайната реч на Човека картоф пред XX конгрес на КПСС. Тогава съветските хора за първи път разбират, че съществува някаква гибелна истина за комунизма, която е била крита и ще остане скрита за тях.
Истината за комунизма става действителна в акта на скриването си. Същият този акт я прави морално опасна, прави я гибелна за произнасяне. Стопанинът е мъртъв, но комунизмът продължава своя марш, като публично носи скритата истина за себе си. Оттук насетне не може да има действителна истина за комунизма, която да не е била предварително скрита, да не е била забранена, която да не е коствала живота на тези, които са я произнасяли. Следователно, опасността не е качество на говорещия истини, а на самата истина. Истина, която не е затворена, няма гибелна сила.
Въпросната реч остава за дълго под ключ, хванала в себе си червения бяс, подобно на кутията на Пандора. Делегатите на конгреса са снабдени със специална брошура с формулировки за това как правилно да представят тайното съдържание на тази реч пред партийните активи, без да им я казват, с други думи, как да превърнат несъобщимата истина в публичен дискурс. Това е една грандиозна и в природата си парадоксална мистификация, заредена с огромни рискове, които интелигенцията веднага поема.
С тайната реч започва десталинизацията, тоест, официалното дискурсивиране на скритата истина за Сталин и морализирането на основанията на комунизма.
Минава време и Човекът картоф е заменен от по-респектираща имитация на Сталин на име Брежнев, който ще продължи публично да носи кутията на Пандора с гибелната истина. Този, който я каже, замлъква завинаги. Казването на истината е въпрос на осмеляване, а не на специализирано знание, то носи смъртна присъда.
Съществува естествена тенденция към колективно романтизиране на ролята на интелигенцията като субект на смъртоносно осмеляване, инженер на дискурсивни опасности, носител на разноезична свобода, на лепене на страшни истини в лицето на властта. Романтиката в голяма степен е оправдана, защото с това си дело интелигенцията силно затрудни промиването и препарирането на мозъците, което направи невъзможно властта да стопанисва душата, а само телата.
Една сиропирана романтизация на ролята на интелигенцията като носител на истината в империята на злото ни предлагат във филма "Животът на другите". Може ли тайното подслушване на личния живот на другите да има религиозно преобразяващ ефект, да преобърне душата на подслушвача, да претвори палача в спасител. Може, защото във филма става дума не за какви да е "други", а за художественотворческа интелигенция, за драматург и актриса, които водят опасен живот, богат на нежни страсти и крилато инакомислие, разиграно на фона на нечовешката (по думите на Ленин) музика на Бетовен. Примерът на техния живот преобръща палача в спасител – този живот си струва, защото е целебно опасен. Да, но това не е животът на другите, а на избраните. В живота на другите царства баналността на злото.
Инакомислието придоби организирана форма в самиздата. В някои страни тази форма приема мащабите на паралелна медия, която увеличава и мобилизира инакомислещата общност. В Полша, например, е налице напълно независимо и самоиздържащо се дисидентско медийно пространство със собствена разпространителска мрежа и солиден абонамент. Где е българската интелигенция в този процес? На опашката, на върха на опашката на лисицата Живков, която той върти на една страна, а върви на друга. В България реалните дисиденти не са се чули и видели по сцената на историята – една затворена шепа хора, осъдени на вечна самота и политическо единачество. Кой ги знаеше тогава, за да ги помни днес?
Литературният самиздат беше по-скоро едно лабораторно интелектуално упражнение на самосезирали се неформали. Компютърните вируси, обаче, създадени по същото време, представляват програмно писане, което ползва кодовете и езика на една цяла индустрия – електрониката, с цел системното й дезорганизиране. Вирусите са собствено българският самиздат, който не се наблюдава другаде, доколкото електрониката е българският дял в системата на СИВ. Става дума за масирана имитативна дейност, пиратство от макроикономически мащаб, доколкото той почива на клониране на западни технологии и програмни продукти с помощта на реверсивно инженерство. Вирусът е програма, която в курса на копирането и тиражирането си срива системата – принципът на самиздата, но, за разлика от него, вирусите не носят истини, а отмъстителни зарази.
И все пак ми се ще да вярвам, че казаното по-горе не е съвсем така; че сме живели и писали отмъстително заразително с вируса на свободата, че него го имаше на върха на езика, на върха на перото; и че няма сила, която да опровергае спомена ми за това.