Home

 

 

 

 
В. "СЕГА" 30.12.2006 г. РАЗГОВОР С ДЕЯН ЕНЕВ


-- Посрещате 50-годишнината си, пуснали корен като преподавател
в САЩ. Какви са плюсовете и минусите за вас в творчески план
от този ваш избор?

- Все още не съм готов да направя подобна равносметка, да се
обърна смело назад и да отсъдя. Но със сигурност мога да кажа,
че светът ми стана толкова голям и отворен, че спрямо това,
което се опитвам да върша, той създава усещането за някаква
непокорна празнота.

-- Масово разпространената у европейците, включително и у
българите, представа за САЩ не прелива от ентусиазъм. Например
ни изумява тоталната липса на елементарни географски и
исторически знания у средния американец. Адекватна ли е тази
представа?

- По-скоро става дума за някаква европейска имиджова
конфекция, лека промишленост на шаблонни образи на Америка и
американците. Тази промишленост се бори с неимоверния натиск,
който американската култура упражнява не само в Европа. Това е
ширпотребно фалшифициране на Америка с цел подкопаване на
културната й хегемония. Сама по себе си Америка е страна на
велики разнообразия, на крайни състояния, на несъизмерими
реалности и феномени. Пътешестването сред архипелазите на
американската култура е било винаги източник на мощни
вдъхновения, особено за необременени с готови отговори и
образни щампи чужденци. Иначе съществува едно натрапливо
европейско откриване и преоткриване на Америка. Пред Европа
Америка се е изправила като един вечно питащ Сфинкс, чийто
въпрос "Коя съм аз?" виси многозначително открит. Отговарянето
му е формирало цели мисловни школи и масово споделени заблуди.

-- Как дефинирате носталгията? За вас през какви етапи премина
тя и сега в какво се изразява?

- Носталгията по отминалото време е по-реална от тази по
напуснатото място. Тегли те нещо назад, искаш да се върнеш
там, откъдето си тръгнал. Връщаш се, но мястото не е същото,
защото в него е протекло време и го е променило. То вече е
друго място. И разбираш, че не ти, а времето трябва да се
върне на това място - нещо напълно невъзможно. Носталгията
прави така, че човек по парадокс да се завръща винаги на не
същото старо, а на едно все по-ново място.

-- В своя статия от 1997 г. Йордан Ефтимов цитира свой разговор
с вас, в който вие сте заявили, че "литературата днес е
декоративна, че това е мъртва институция, празна като храм на
Веста". Казали сте още, че не познавате голям съвременен
писател. Споделяте ли същото 10 години по-късно? Може ли в
такъв контекст да се разглежда и появата на първия ви роман на
български "Дзифт"?

- Да, спомням си добре тази случайна среща на улицата,
разговорът тръгна от дребните житейски работи и бързо стигна
до едрите литературни работи, което направи възможно
говоренето на едро. Стана дума за отсъствието на големи теми,
големи истории, емблематични герои, откроен стил, или иначе
казано, на една литература с реални следствия за хода на
културата. Тези неща правят писателите и техните романи
големи. Днес големите живи англоезични писатели се броят на
пръсти. Вероятно последният голям американски роман е
"Хладнокръвно" на Труман Капоти.

А романът "Дзифт" е определен като черен роман, кратък опит да
се разкаже историята на последната нощ в живота на един бивш
затворник в шаблона на жанровата литература, като постепенно в
хода на разказа се взриви този шаблон. Жанрът е ограничение,
доколкото предполага разказване на определен вид история по
определен начин. Това за мен беше основното предизвикателство
- да се подчиниш на една жанрова система, на един шаблонно
измислен свят и в хода на изграждането му да го преодолееш,
подобно на главния герой на романа, който се оказва фатално
хванат в капана на класическия любовен триъгълник, сглобен
около едно извършено в миналото престъпление.

-- Каква е разликата между писането на роман и на
културологичен текст?

- Романът е слънчев сплит от идеи, истории и маниер на
разказване. В този смисъл той е пределно предизвикателство. По
неизбежност всеки автор на романи, било то рицарски, трилъри
или метафизични, заявява претенция да принадлежи на едно
семейството от световни образци и така по същата тази
неизбежност бива оценяван през тях. Световната класика диша
във врата на всеки, хванал перото. Така че това мое начинание
е рискована проверка за човек като мен, писал нехудожествени
текстове, който се залавя с литературната измислица
сравнително късно. И както при един културологичен труд, тук
също се изисква подготвителна работа - изучаване на епоха, на
речеви практики и поведения, на разнообразни факти, на
манталитета на големи и малки групи, все неща, които правят
една откровено съчинена история поне правдоподобна. Един роман
може да каже много повече за едно време, за човека някога, за
човека сега и тук и за човека от гледна точна на вечността, от
многото науки по въпроса. Писателите би трябвало да разглеждат
труда си като източник на стратегически уголемено знание и
разбиране на това, което Ницше нарича "човешко, твърде
човешко".

-- Съзирам в романа ви прилика с езика на Андрей Платонов.
Имали ли сте съзнателни усилия в тази посока?

- Платонов е имал силно въздействие върху мен много преди да
си помисля да съчинителствам. Приликите вероятно идват от
опита да се жонглира с езиковите странности на комунизма. При
мен героят излиза от затвора в началото на 60-те години, след
като е бил вкаран там преди девети септември. Комунистическият
жаргон е попил в главата му по странен, килиен начин, изкривил
е съзнанието му по особено нелеп, трагикомичен принцип. Този
герой е разказвачът. Историята е разказана от първо лице и
идеята, че ставаме свидетели на една черна комедия, би
трябвало да идва не просто от жанровия ход на действието, от
ситуациите, които то поражда, но и от речевата характеристика
на разказващия глас. Друг автор, който обичам, е Джеймс Кейн,
авторът на "Пощальонът, който винаги звъни два пъти" и "Двойна
осигуровка". Той е един от създателите на черния роман в
Америка, или по-конкретно на този вид черен роман, където не
детективът, а престъпникът, в изповеден ключ, разказва за
престъплението. Методът, който авторите на черни романи
развиват в началото на 30-те години е познат в Америка като
"твърдосварена" проза. В нея нищо не бива да се точи,
действието е задъхано, обратите са внезапни и неочаквани,
диалогът е кратък, остър и афористичен. Може да звучи
парадоксално, но философът на абсурда Камю пише, че съзнателно
е следвал този именно "американски метод" при написването на
"Чужденеца". От този метод се ражда и черният филм, или
ноарът, който комбинира похватите на трилъра с критическия
реализъм и натурализма -- анатомия на криминалните инстинкти
на социалното дъно. Неслучайно първата екранизация на
"Пощальонът" е дебютът на големия италиански режисьор
Висконти, който поставя началото на неореализма в европейското
кино. Намерението ми беше да напиша роман, жанрова комбинация
от нео-ноар и ретро соц, и затова гледам на Кейн и Платонов
като на мои творчески подстрекатели - единият по отношение на
композицията на разказаната история, другият -- на нейния
исторически конкретизиран език.

-- Вероятно като специалист имате достатъчно детайлен поглед
върху световната литература. Къде съзирате най-интересните
съвременни явления?

- Струва си да се запитаме защо например Русия вече твърде
дълго не произвежда универсални, или иначе казано, големи
литературни събития. Отговорът няма да бъде лесен, защото
Русия все още представлява една от най-престижните и популярни
литературни дестинации.

В Щатите се е наложило едно деление на пишещите на автори и на
писатели. Писателите са малко, но силно различими един от
друг. Авторите са извънредно много и слабо различими един от
друг. Така масовият книжен пазар влияе на икономиката на
писането и четенето. Налице е нарастваща грамотност в световен
мащаб, която прави така, че много да се пише, масово и
поточно, а и много да се чете, също така масово и поточно,
дори клозетно. Жанровите потоци са мощни и добре обособени, но
в масата си - сиви. Съществува и категорията "нечетени
бестселъри" - все заглавия, които поради различни "престижни"
причини и "авторитетни" препоръки биват купувани, но остават
неотворени. От друга страна, сивият литературен поток става
все по-чист и качествен. Много са станали авторите на сносна
проза, числото на умелите и похватните, на обиграните автори
расте, без това да множи големите измежду тях. Безкрайните
вариации на литературна похватност не могат да компенсират
отсъствието на една голяма история.

-- Вашият "български" кураж за 2007 г.

- Куражът да се отворим за света, да се отдадем на света и да
ни влияят, да ни поправят, ако щете, за да разберем как ние да
му влияем и да го поправяме. Отварянето е изпитание, защото то
невинаги води до равноправно взаимодействие с другите. Само
конкурентната среда ще ликвидира заблатяването. Това е
болезнен процес, доколкото се преоценява значението на
самородното според критерия на универсалното, корените на
дървото според критерия на короната му, на това, което формира
общоевропейския културен силует. Ние трябва да развием
свойствена принадлежност към разнообразни духовни семейства,
културни класове, художествени жанрове, да развием собствената
си разпознаваемост в този широк свят според неговите стандарти
и рубрики. Защото в него действа опитно класифициращо око,
което подрежда уникатите, за да знае къде да ги търси и намира.

http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2517§ionid=5&id=0001001