Home

 

 

 

 
в. Политика, 4-10 Януари, 2008

http://www.politika.bg/

Въпросите зададе Петър Петров

В момента довършвате заедно с режисьора Явор Гърдев филма “Дзифт” по едноименния ви роман. Казвате обаче че това не е екранизация, а филмът се различава от книгата. На какво се дължи това?

Екранизацията е мързелив жанр, разиграват ни литературата, за да не я четем, нещо като анотирана книжка с мърдащи картинки. Киното и литературата са две напълно различни изкуства, ползват различни средства, за да разказват своите истории, да формират и поднесат посланията си. Става дума за два различни проекта наречени с името “Дзифт” – единия езиков, другият визуален. Филмът “Дзифт” се различава основно от книгата, всичко е подбрано и направено с оглед на това, което се вижда, включително и това, което се говори в него. С Явор Гърдев променихме доста неща в историята, включително финала, което често се е случвало с екранизациите на черни романи. Черният филм или ноарът е жанр с доста силни визуални характеристики, някои от които целенасочено следваме, други не.

Откъде идва интереса Ви черния роман и към черното кино?

Без особена причина, стана някак естествено, с четене на американски романи от 30те и гледане на американски филми от 40те базирани на тези романи. Постепенно интересът ми стана методичен, започнах не просто да се забавлявам, а да изучавам материята, да проследявам експанзията на ноара в социалното кино, научната фантастика, психо-трилъра. Включих “черна материя” в някои от курсовете, които преподавам. Учил съм се от строителите на черния роман, но най-вече от два романа на Джеймс Кейн -- “Двойна осигуровка” и “Пощальонът винаги звъни два пъти.” Тези романи влияят пряко на Камю при писането на “Чужденеца.” С екранизация на “Пощальона” дебютира Висконти в зората на италианския неореализъм.

Как се разполага един такъв сюжет в контекста на родното кино?

“Дзифт” трябва да се помести в една дълга литературна и филмова традиция като заедно с това служи на своя собствена, българска задача. В този смисъл, нашият филм представлява съзнателно търсена жанрова комбинация от ретро-соц и нео-ноар. Намерението е да се реализира атракционно пътуване назад във времето към една вече разпиляна българска социалистическа действителност по жанровите закони на черния филм, да се хване соца в жанровата рамка на така наречената “твърдо сварена” литература, където нищо не се “точи,” героите са най-често неудачници, движат се хаотично по социалното дъно, което в природата си е криминално, миналото се взривява в настоящето, диалогът е бърз, изострен, афористичен, пружината на действието е натегната до скъсване, жената е фатална, а мъжът обречен.
Подобен кинематографичен сондаж на визуалната среда, символичните пространства, всекидневието и типажите на социализма сам по себе си представлява продуктивно творческо предизвикателство. Освен това, естетиката на ноара предполага работа с вид кино-графика, която все още остава не достатъчно експлоатирана от традицията и съвременните практики на българското кино.

Вие сте от 17 години в САЩ, преподавате в Пенсилванския университет. Занимавате се с теми като медии и тероризъм, сравнителна литерература, съсредоточавате идеите си в есеистиката и публицистиката. В кое е най-силната Ви страна? Къде се чувствате най-вътре в нещата, както се казва?

Като погледна назад виждам, че не се задържам дълго върху едно и също нещо. Последният пример е проектът “Дзифт,” за който говорим. Той идва да прекъсне едно сравнително дълго писане на научни и публицистични книги, повечето от тях публикувани в България и една в САЩ. Освен това първите си прозаически опити направих не на български, а на английски език, два от тях бяха публикувани в Щатите. Ако ме питате, няма да мога да кажа какво точно ме накара да дебютирам в художествената проза, доскоро нещо немислимо за мен, нещо съвсем чуждо. Изглежда английският език, моят чужд език, либерализира представите ми за собственото ми писне до степен, че най-спонтанно се одързостих да напиша роман.

Какво е небходимо на един пишещ човек, за да влезе в Литературния канон? Изкушен ли сте от масовия успех, славата, тиражирането на името Ви или личното Ви удовлетворение е да осъзнавате света чрез по-камерна публика?

Старая се да пиша без оглед на успеха тук и сега, така пишех преди промените в България – без оглед на това дали ще мога да се публикувам. Така се старая да пиша и сега. Петнадесет минутната слава е доста конюнктурна работа, тя иска грижи, които аз не полагам. Медалите раздадени по времето на тази слава са тиквени и бързотленни.

По стечение на обстоятелствата ли писател и философ като Вас се занимава с кинематография? Какви са филмите, които оставят отпечатък у Вас и какво ви се иска да постигнете, да поднесете с “Дзифт”?

Театърът и киното са ми заложени в образованието, завършил съм ВИТИЗ. Дълго време след това се занимавах със съвършено други неща, с радикални идеологии, конспиративни движения, политическа философия. Връщането ми към това, което някога съм учил стана наскоро в Америка, съвсем неусетно, по дилетантски, с гледане и четене за удоволствие, а не с цел работа. И постепенно удоволствието стана работа. Ноарът има интересна, даже многозначителна история за човек, който идва в САЩ от Европа с културни амбиции. Това е жанр изобретен от група европейски кинематографисти избягали в Америка по време на войната, такива като Фриц Ланг и Били Уайлдър. Една цяла бежанска група режисьори, художници и оператори започват да търсят възможности за реализация в Холивуд и я намират в така наречената втора или “Б” категория филми. Категория “А” или суперпродукциите остават затворени за тях. Въпросната категория “Б” възниква в 30те. Тогава, за да засилят ходенето на кино студията започват да прожектират безплатно към главния филм втори, бързо и евтино произведен, но силно занимателен филм, предтечите на трилъра. В началото на 40те, в категорията “Б” нахлуват европейците и я превземат като я зареждат с мощен артистично визуален стил. Така се ражда цяла стихия от “Б” филми с огромен принос в историята на американското, а после и на световното кино. Черният филм има два основни източника -- американският криминален роман на 30те и изобразителните похвати на немския експресионизъм в киното и визуалните изкуства на 20те. Черният филм се ражда от срещата на знаменитият “Доктор Калигари” с “Черната маска” – американското списание, в което започва публикуването на черни комикси съчетани с “твърдо сварените” криминалета на Хамет и Чандлър. Ако сте гледали “Криминале” на Тарантино и “Син Сити” на Родригес и Милър, вие сте гледали едно удивително припомняне на началата на ноара. Това са два ярки примера на съвременния нео-ноар, в който жанр работят много други режисьори като братята Коен, Уачовски, Гай Ричи, в този жанр дебютират Кубрик и Ларс фон Триер.

Доколкото знам за повечето от участниците в бъдещия филм, това е дебют. Използвате дори непрофесионални актьори. Не е ли прекалено рисковано?

Жанров филм предполага жанрови средства, лица и профили, маниер или актьорска школа, която в голяма степен остава чужда на българската поради характера на драматичното ни изкуство, в което владее морално битов психологизъм и фолклорна метафоричност.

Кой подкрепи финансирането на филма и срещнахте ли трудности?

Националният филмов център и БНТ. Кандидатствахме на общо основание, получихме субсидията и се движим в срок.

Не можем да не подхванем и темата за политическите събития в България. Вие сте един от учредителите на Демократи за силна България. Какво мислите за това капсулиране на политическите партии, на политическите енергии? Защо се пилее кредита на доверие на хората? Накъде сме се запътили?

Повечето хора загърбиха партиите отказвайки се от правото си на глас. Дали това е обратим процес -- не ми е ясно. В дясно не се случва нищо, което да върне хората пред урните. Там оцеляват обичайните заподозрени, партиите се борят да намерят работа на своите лидери в следващия парламент, така тези партии са по-скоро синдикално, а не електорално мотивирани.

ДСБ изчерпва ли се като политически проект по ваше мнение?Разбирам, че не ви се иска много-много да коментирате, за да не ви обявят за някакъв временен интелектуастващ пришълец, но не мислите ли, че не бива да се спестяват определени оценки и анализи на недъзи или шансове, които имаше и все още може би има ДСБ? Каква кауза защитавате днес?

От две години насам говоря по тези въпроси и да ви кажа право, писна ми от себе си, изтрих си езика, изпилих си мозъка в хода на това говорене и взех да дрънкам. В България говоренето няма реални следствия, думите изпадат бързо в безтегловност, реят се безтелесни сякаш плуват във вакуум. И не ми се дрънка повече. Може би трябва да помълчим преди да продължим. Когато спираш да гласуваш, спираш да говориш.

Вие живеете в друга държава, с други особености на местния манталитет, приспособили сте се към друга система на активен професионален и личен живот. Каква е цената за всичко това?

За цената още не съм си дал сметка, доколкото животът ми сред другите продължава.

Ясно е, че човек попадне ли на друга територия, веднага му се налага да преодолява т.нар. културен шок. Вие как го преодоляхте, ако това се преодолява, а не се преобразува в стил и начин на определен тип поведение?

Трябваше в много отношения да се пречупя, но не е дошло времето да говоря за това.

Вече сме в началото на 2008-ма година. Кое е първото нещо, което сте си поставили за цел да свършите още тези дни?

Мисля си, че е дошло време да си дадем сметка за това какво точно се случи с българската култура в годините на прехода, че днес тя извиква по-скоро жалост отколкото реален интерес. В България интересът към българската литература и кино е критично нисък. Поради липса на зрители и читатели, националната ни литература и киното не могат да се състоят дори вътре в страната, а да не говорим извън нея. И в този смисъл можем да си пожелаем през новата година повече български читатели и зрители за българката книга и филм, защото силната култура е взаимодействие в националната общност, а не самоцелно продуцирани шедьоври.

 

Владислав Тодоров, сценарист: Обичам да се връщам в България
Радвам се, че “Дзифт” е обичан и мразен еднакво силно
25 Юни, 2009 ДЕНИЦА АСЕНОВА
http://www.politika.bg/article?id=13316
- Г-н Тодоров, очаквахте ли, че филмът „Дзифт", който е направен по ваш сценарий, ще пожъне такъв успех?
- Надявах се, без да очаквам. Ние правехме полемичен филм, който да разбуни духовете. „Дзифт" е мислен като предизвикателство и ме радва да видя, че то се случи, защото в крайна сметка налице са доста полярни мнения за филма - обичат го и го мразят еднакво силно. Но все пак феновете са мнозинство. Навън филмът се посреща доста добре вече една година след първия си показ - и в кинозалите на Русия, и по телевизията и фестивалите в Америка. За мен важното е този филм да има смислени последствия, да се наложи като аргумент в дебата за българското кино, а не просто да се запише като мимолетен успех, поредната петнадесетминутна слава.
- Какво ви вдъхнови за сценария на „Дзифт"?
- Четенето на черни романи и гледането на черни филми, заниманията ми с политическа естетика, със символичния ред на комунизма, със смисъла на мумията в него и, разбира се, моят личен опит на момче, расло през 60-те години в триъгълника, който сключват софийските квартали "Банишора", "Ючбунар" и "Коньовица". Това са трите източника на вдъхновение. Първият - един малко познат в България, но каноничен и твърде клиширан американски киножанр. Вторият - визуалната среда, езикът на комунизма, по свой начин силно клиширани. И третият - нашият личен опит, който буйства в тези клишета и ги изкривява. Това, което си мислехме с Явор, се оказа вярно - филмът намира собствената си публика в България - родината на личния опит, в Русия - родината на соца, и в Америка - родината на жанра.
- Коя е най-вълнуващата случка, за която се сещате, свързана със снимките на филма?
- Моята блиц поява във филма като Човека с молив в кръчмата „Сивия кон".
- Какво ви накара да напуснете България и да се преместите да живеете зад океана?
- Съчетание от възможности, мечти и страсти - комунизмът падна и светът се отвори, мечтаехме да опитаме от свободата на Запада. Свободата за нас беше най-скъпото нещо на света, а в този момент свободна България неочаквано роди Луканов и се изчанчи до неузнаваемост.
- В какво виждате основните различия между българското и американското кино?
- Разликата е голяма. Освен по отношение на бюджети, технически възможности и пазар, разликите са и естетически. Така нареченото „авторско кино" доминира в България и в Европа. Това кино ражда творби, които трудно се класифицират и не подлежат на универсално разшифроване. В тях авторът режисьор е в гръцкия смисъл на думата „идиот" - крайно разкрепостен субект, безподобен гений, съвършено неподражаем и неоприличим на нищо познато. Това кино в природата си е идиосинкразно, защото се ражда в ситуация на пределно вътрешно съсредоточие, което безогледно търси път навън, потъпква познатите пътища по стъписващ и доста често главоболен начин. Авторите на такива филми са втренчени в себе си и доста често със самоделни средства ни занимават със собствения си душевен батак.
- А в Америка как е?
- Авторското кино е обратната страна на жанровото кино, което владее в голяма степен Америка. В него царуват канонът, клишето и щампата. Режисьорът е принуден да намери собствен начин да работи с киносредствата, наложени от традицията и употребени от пазара. Това е доста трудна работа - да се намериш и да се наложиш, да се преоткриваш като оригинален автор със средствата на щампата, да взривяваш канона отвътре, да префасонираш клишето - невижданото да се ражда в рамките на вече видяното и така да се състави оригинално и убедително естетическо послание. В тези два формата, предизвикателствата пред таланта са съвършено различни. Давайки си сметка за всичко това, с Явор Гърдев се опитвахме да държим двата формата в продуктивно напрежение. "Дзифт" е филм на "видиотените" клишета.
- Според вас в какво състояние се намира съвременното българско кино?
- Аз не съм привърженик на големите обобщения. Генерализациите фалшифицират реалността. Но ако трябва да се скицират разлики, като говоря наедро, ще кажа, че в съвременното българско кино не се забелязват стилови предизвикателства. Киното ни е жанрово замъглено с цел то да се представя за авторско. То е твърде спонтанно с две основни състояния - субективно изповедно и колективно митологично. В големите си части това е кино на истеричната разтерзаност на хората без корен, на простодушната задушевност на хората с корен, на пословичната човещина в зверилниците на живота. Снимат се филми, съобразени с фестивални конюнктури, от типа "голямата болка на малките народи" и други подобни. Отсъства драматургия от класически вид, с цялостна конструкция, с разпознаваемо начало, среда и край, с действие, препънато от перипетии, заредено с обрати, наситено с потресения и внезапни узнавания, завръзка, кулминация, развръзка, така както го е нормирал още Аристотел в своята „Поетика." Американското кино в най-висока степен е съхранило жанровото си разнообразие и универсалната драматургическа форма. В него се пише по Аристотел и се поставя по Станиславски. Поради това то се радва на „глобална периферия" на въздействие, ако мога така да се изразя.
- Бихте ли писали сценарии за холивудски кинохитове?
- Не. Това противоречи на представата ми за моето участие в кинопроцеса.
- Кои са любимите ви режисьори?
- Майсторите на черния филм, антиутопията, психотрилъра, черната комедия - Кубрик, братята Коен, Фриц Ланг, Орсън Уелс, Били Уайлдър, Хичкок.
- С какво чувство се връщате в България?
- С много добро. Аз обичам да се връщам в България.
- Каква е причината за идването ви този път в София - от личен характер или творческа?
- Комбинация от двете. Тук се чувствам добре, а и с Явор Гърдев движим нов проект. Той се казва „Цинкограф." За идеята взехме награда на Балканския фонд по време на Солунския фестивал, а готовият сценарий беше селектиран да бъде представен през август на фестивала в Сараево. Става дума за черна комедия с елементи на политически психотрилър.