Home  

 
 

 
Пепел

в. Култура
Брой 3 (2442), 24 януари 2007 г.

Спомням си как за първи път стъпих в редакцията на вестник ‛Народна култура.‛ Спомням си срещата с Копринка Червенкова, театралния редактор. Носех да предложа материал за публикуване по повод спектакъл на ‛Старинния театър‛. Трябва да е било 1981 – последната ми година на студент по театрознание във ВИТИЗ - бях на стаж в този театър. Помня също, че сам поисках да стажувам там – модно, естетически напредничаво, несъгласувано с конюнктурата място, или поне така си мислех. Бях чел Евреинов, идеолог и практик на това как старинността да оживее в модерността – това е режисьорът, поставил първата масова възстановка на щурма на Зимния Дворец на площада пред него, следвайки принципите на средновековната мистерия. Бях си купил първите издания на две негови книги, скъпи и забранено проникновени. Стажуването ми в този театър изобщо не беше дежурно и старинността искрено ме вълнуваше.
Копринка беше седнала зад малко бюро в малка, силно задимена стая, която гледаше към Народния театър. Помня присъствието й добре – натъртващо, в гласа й стърже никотин и с поглед те държи на тръни. Нашари текста и ми го върна, или не го нашари, но не го пусна. Занесох го в списание ‛Театър.‛ И там за първи път влизам за първа среща с главния редактор Юлиян Вучков, мъжката противоположност на Копринка – разлигавен, зеещо устат, мозъкът дървен, дори дървесинен. Взе текста и го пусна.
От текста съвършено нищо не помня. Спектакъла на Старинния театър, за който бях писал в този текст, изобщо не помня - нищо, ни най-малко. Не помня къде се помещаваше администрацията на този театър, не помня къде играеха представленията си, не помня задачата му, смисъла му, нищо присъщо и нищо неприсъщо на този театър - нищичко не помня, въпреки Евреинов.
Помня смътно ситуации - директорът Александър Попов говори - първо на други, после на мен, после само на мен, точат се притеснени, маниерно задълбочени срещи, изясняват ми се едни неща, а други не ми се изясняват - все неща, за които изобщо нищо не помня. Помня, веднъж видях драматурга на ‛Старинния театър‛ Радко Радков, лицето му не помня, къде точно го видях, също не помня. Помня обаче нещо, което никога не съм виждал - мълвата за това как, за да възхищава Людмила Живкова, Радков пишел, застанал прав зад катедра, облечен в расо, или да не беше руно, не помня. Години по-късно Ръмсфелд ще командва Пентагона в подобна поза, него все още добре помня.
И сега, като виждам колко малко помня за другите и за себе си, ме обзема ужасът на трите Чехови сестри, ужасът, че ще ни забравят, че това, което някога сме правили и правим, остава без следствия и затова блуждаем. Нас вече ни забравят, забравяме се един други, самозабравяме се и забравата расте, а паметта пустее. И подобно на това, което е Москва за трите Чехови сестри, мястото на нашата обща памет остава завинаги непосетено. И какво от това - нейсе, забрави, тури му пепел. Паметта ни е обезвредена и пепел никак не остана.
http://www.kultura.bg/article.php?id=12539