Home  

 

  Махалото и Врагът
В. Капитал
Брой 20, 24 май 2003

Всяка система за сигурност почива на конкретна визия за враг. Без съмнение това е случаят с националната стратегия за сигурност на САЩ, публикувана през септември 2002, една година след удара на 11 септември. Тогава Америка се сблъска лице в лице с един напълно друг, в някакъв смисъл „чужд“ враг -- тероризмът. Този враг не е териториално противопоставен, не е конвенционално мобилизиран, не образува фронт, няма единна външност, а чудовищно раздробена, пъклена вътрешност. Този чужд враг е пределно дисперсен, метаморфичен и подривен, безпрекословно жесток и конспиративно вездесъщ. С пришествието на този враг различието вътрешно/външно изчезва, защото той се вкопава навсякъде еднакво и мимикрира навсякъде различно. Всяка отворена суверенна държава, която има подобен враг, е изправена пред необходимостта да слива институциите на своите външни и вътрешни работи.
Симптоматичен е фактът, че понятието суверенитет е практически избегнато в гореспоменатия документ. И това е обяснимо, доколкото новият враг не е политически суверен. Обратно, той се разглежда като отклонен и криминален. Този враг не застрашава суверенитети, а по скоро цивилизационни, политически, културни, религиозни, и прочее състояния. В новата ситуация на несигурност, категорията суверенитет става ирелевантна. Тава, което тероризмът непосредствено застрашава са политическият строй на обществата и организираните форми на управление, а не техният суверенитет.
Лицевата страна на врага
Какво друго, ако не радикалното екстериоризиране на врага е функцията на великите стени - Китайската, Берлинската, а сега израелската. Стената е класическо оръдие за справяне с врагове, огледало за отразяване на заплахи. Тя въвежда миротворна симетричност и равновесие. Стената втвърдява фронт, който налага отбранително-нападателно поведение. Така тя организира взаимодействието с врага, въвежда ред на враждуване. Да вземем например израелско-палестинския конфликт. Той не може да бъде решен с прилагане на военна сила, защото двете сили (едната армейска, а другата терористична) никога не се срещат, липсва общ фронт, на който те да се сблъскат. Необходимо е издигането на стена, която да фиксира врага, да го направи достатъчно външен, лицев и така той да може да бъде непосредствено ударен.
Най-безопасната война в историята, студената, свърши на 11 септември. Тя веднъж свърши при падането на Берлинската стена. После тя отново свърши при разширението на НАТО в посока изток. Но действителният й край дойде едва тогава, когато врагът се смени и това смени реалностите на едната война с друга. Промяната на естеството на войната промени условията на мира. Новият мир няма да бъде мирът след Втората световна война. Той няма да бъде сключен и така няма да почива на двустранни пактове, съглашения или на всеобщ мирен договор. Той би бил по-скоро ситуация, а не конвенция.
Едва сега може да кажем, че студената война е най-дългият мир в модерната история на Европа. Статуквото на този мир беше гарантирано от една генерална симетрия на два блока врагове, източен и западен, въвлечени във вечна надпревара за надмощие - космическо, военно, икономическо, интелектуално. Стена делеше двата врага. Така единият беше изцяло външно и симетрично противопоставен на другия. Способността на единия да отговаря на предизвикателствата на другия враг гарантираше миротворен паритет на силите. Заплахата от неизбежен контраудар направи всеки удар невъзможен. И така, мирът вирееше, докато единият от враговете не се разформирова.
Хаос
Принципът на студената война може да бъде сравнен с махало, чийто момент е равно разпределен вляво и вдясно. Както го тласнеш, така се връща. Отражението на тласъка в обратната посока е огледално симетрично. Подобна симетрия и баланс прави възможен механизмът на времето -- часовникът. Часовниковото махало представлява една елементарна затворена, траеща в себе си система, съставена от ритмични равноделни моменти. Това махало вече не е в ход и времето от 11 септември насам тече иначе - хаотично.
Във физиката съществува понятието хаотично махало. В най-простия си вид то представлява едно часовниково махало, към което е прикачено второ махало. Така се създава съвършено друг вид динамична система от асиметрични, неравноделни, т.е. хаотични моменти. Ако към второто махало прикачим трето, а към него четвърто и после пето, хаосът в поведението на цялото сложно съставно махало би нараствал лавинообразно. Един нагледен пример за хаос биха били две абсолютно идентични хаотични махала. Задвижени с еднаква сила в една и съща посока, те демонстрират съвършено различна, непредсказуема динамика. В хаоса две идентични тела при идентични условия могат едновременно да развият абсолютно различно поведение. По поведението на едното не можем да съдим за поведението на другото. В хаоса царства всеобща непредсказуемост на ставащото.
Подобно на часовниково махало ситуацията на студената война представляваше една равновесна динамична система. Новата ситуация е неравновесна и има динамиката на хаотично махало. В нея врагът е тероризмът, който се разпада на множество преплетени мрежи от конспиративни ядки и трафици на опасни средства. Няма го вече грамадния униформен пирамидален съветски блок, който със своята монументална геополитическа заплаха беше фактор за създаване на световен ред и равновесие. Днес светът прелива от бродещи фанатизирани отломки от разни институционално провалени или политически блудни държави, които могат да се прикачат една към друга напълно ситуационно и което във всеки един момент може да промени характера на заплахата.
Новият враг е неравновесен. Той е агент на хаоса, не на реда. Той се състои от безброй разнолики, хаотично роящи се, спонтанно делящи се, малки врагове. Независимо от своята численост или структура, тероризмът като враг може да променя непредсказуемо динамиката на световното махалото. Едно лице с нож за мукава може да причини такъв обрат в хода на света, какъвто цели армии не могат. Един терорист, самовзривил се в автобус, може да свика Съвета за сигурност, да изкара милиони на улиците, да задвижи армии. Вече е възможно индивидуални акции на насилие да минират процеса на всяко договаряне. Динамиката на студената война почива на предсказуема причинноследственост. Новата ситуация на хаос позволява единствено ad hoc решения на спорадично възникващи казуси в едно опасно политическо безредие.
Ураганната сила на пеперудата
Всяка хаотична система прави възможно с минимална сила да се постигне максимален ефект. Това обстоятелство кара метеоролога Едуард Лоренц, един от теоретиците на хаоса, да формулира така наречения ефект на пеперудата. Според него само с помахване на крилото си една пеперуда в Бразилия може да предизвика торнадо в Тексас. Така на 11 септември Пеперудата на Лоренц размаха крилото си и срина Близнаците.
Хаосът е неовладяем. Той се самопоражда, саморазразява и самоизчерпва. Човекът само се опитва да управлява ескалациите му, например изстрелва снаряд в окото на урагана, за да го отслаби, преди той да се е разразил с пълна сила. В подобна ситуация не ответното, а превантивното действие е единствено ефикасното.
Доктрината на превантивния удар, формулирана в гореспоменатата стратегия за сигурност, която беше агресивно критикувана от гледна точка на международното право, се основава най-общо на схващането за врага като хаотичен, неконвенционално маркиран и нелегитимен. Този враг не е достатъчно явен и хомогенен, не е достатъчно външен, нито достатъчно вътрешен, за да бъде неутрализиран по силата на едни или други международни договорености. Подобен враг не може да бъде отблъснат, а единствено предотвратен подобно на ураган в момента на формирането му.
Мирът е война с по-слаби средства
Съществува идеята, че всеки мир почива на договор, а процесът на договаряне е сам по себе си умиротворителен, защото притъпява различията. Новият враг не се договаря и така заявява своето различие като абсолютно. Ситуационните, аd hoc коалиции са по-ефикасни спрямо подобен враг, защото не се съставят чрез притъпяване на страните, а по силата на здрав разум, т. е. на безусловно споделени очевидни положения. Основанията на здравия разум могат да бъдат далеч по-силни от всеки договор.
Да вземем например ООН - най-голямата фабрика за консенсус. Тази институция е направена, за да задава всеобща рамка на суверенни интереси и политически пристрастия в една класическа ситуация на двуполюсно разделение и симетричен антагонизъм. ООН е трябвало да удържа ескалациите на едно махало, което вече не е в ход. В тази си функция ООН е анахронизъм. Съставът на Съвета за сигурност е подобен анахронизъм, защото той не отговаря на актуалното разпределение както на конвенционалните, така и на неконвенционалните сили и заплахи в света. В някои свои състояния ООН е не само анахронична, но и нелепа формация. Ето например Либия председателства комисията по човешките права, а Ирак - комитета по разоръжаването. И до това положение се е стигнало с блага дума в хода на едно достопочтено договаряне и справедлива ротация на членки, чрез съгласуване и гласуване.
В схемата на ООН държавите пребивават в една безвредна палиативна разпра със стратегически притъпени аргументи. Подобно състояние на международните работи е благотворно само ако е всеобхватно. Новият враг не припознава капацитетите на ООН като върховна даденост. Този безусловно мобилизиран и смъртоносно фриволен враг става особено силен и коварен vis-а-vis така организираната международна общност.
Залезът на Запада
Централна ос отдавна не върти света в Берлин. Европа вече не е нито център, нито източник, нито заплаха за реда в света. Не Германия и Франция, а Индия, Пакистан, Корея, Китай, Ирак са големите предизвикателства, спрямо които се мени формулата на сигурността. Елитите на тези страни агресивно превземат международната сцена, където Европа може все още да суфлира. Съставът не само на гражданството, но преди всичко на елитите в САЩ, повелителят на войната и мира, се променя категорично в полза на неевропейските народи и това влияе както на нагласите в обществото, така и на поведението на властта. С европоцентризма се свърши на 11 септември в Америка. Адската машина на този ден беше сглобена другаде. Всъщност твърде отдавна група френски постмодернисти призоваха към демонтиране на този център. Изглежда, единствен Пентагонът ги взе насериозно.
Иронията е основният похват на днешното време. Ето например масовите и индивидуалните протести срещу войната в Ирак практически превърнаха широките мнозинства и интелектуалците на Европа в свещен щит на един формен сатрап. Но защо същите тези улици, които преливаха от благороден гняв мълчат за крещящия геноцид в Чечения или за чистките в Куба? На какво почива политическият и на какво почива моралният избор на едни или други лица да мълчат за едно и да реват за друго? Тази ирония ще бъде в ход, докато основанията за едно или друго поведение на слепи маси или просветени индивиди не бъдат преосмислени във връзка с реалността, която ни иронизира.
Нов световен ред не може да бъде въведен поради радикална смяна на врага. Свидетели сме на възникване на хаотична световна ситуация, която във всеки един момент се разпада на различно число несродни случаи. Високата степен на случайност на ставащото и болезнената, дори фаталната свързаност на всяко най-малко с всяко най-голямо в политическия организъм на света категорично отхвърлят подобен ред като възможен.
Настоящето е водораздел, където световният ред хлътва във вечния хаос. В природата на живота не редът, а хаосът е по-естественото и така по-справедливото състояние. Защото не редът, а хаосът дава шанс всекиму да промени движението на махалото.