Home

 

 

 

 
 Литературен вестник

брой 4, 29.01.2003
На фокус

Дошло е време за масирано разтеоретизиране на предмета на хуманитарното знание - човека


С Владислав Тодоров разговаря Георги Господинов


Владислав Тодоров живее от 12 години в САЩ. Преподава в Пенсилванския университет история на тероризма, руска революция и авангард. Публикувал е две книги в България - „Адамов комплекс“ и „Малък парадокс за театъра“ и една книга в САЩ - „Red Square, Black Square: Organon for revolutionary Imagination“. В края на миналата година Владислав Тодоров беше за около месец в България. Имах намерението да го разприказвам за неговия роман, слухът за който вече броди из тукашните среди. Той още не беше сигурен дали трябва да говори за това, обеща да помисли и се разбрахме да направим интервюто по мейла, като се върне в САЩ. Удържа на обещанието и ето - първо публично разбулване на първия роман на Владислав Тодоров. Специално за ЛВ.

Да започнем с това какви са позициите на хуманитаристиката в американските университети?
Икономиката на хуманитаристиката в САЩ е в криза, защото твърде много доктори на хуманитарните науки се състезават за твърде малко работни места в съответните департаменти. Аспирантите поемат бремето на даскалията. Тяхната експлоатация се е обострила до такава степен, че в момента тече синдикализация на аспирантите.
Но не това прави провала пълен, а фактът, че същината на хуманитарното знание и можене е подменена. Радикалното олевяване на факултетите, започнало през 60-те години, е довело до разграждане на дисциплинарността, до нарочно, или както казват, стратегическо разноезичие, до крещящо дискурсивно юродство, до маниакална сексуализация на предметите на знанието и комунално нравствена безогледност. Хуманитарното занятие, чийто традиционен предмет е било общочовешкото, се е разпаднало на самозвани подривни движения, дето се влачат по конференции, за да опушват разнообразни културни авторитети и разяждат социални дисциплини с киселинни езици и теоретична сяра. Теоретизацията е станала висша форма на хуманитарно автоеротично самооблъщение. Теорията е сакрализиран ритуал, действо, дето е загубило причината си и единствено препотвърждава статута на жреци и техните подивели заклинания. Мисля да е дошло време за масирано разтеоретизиране на предмета на хуманитарното знание - човека. Защото в теорията човекът е станал за смях.
А какво би казал за хуманитарното писане? Успява ли поне то да „изнесе“ академичното вън от университетите и да оказва някакво влияние върху публичните нагласи?
Днес хуманитаристиката е гето - издава едно сонорно и умно, еластично слово-блудо говорене и така не може да състави послание към нищо друго извън себе си, защото езикът му е теоретично удебелен и гумиран. Пишат се тонове книги. Четат се само показалците. Показалецът е това, което може да отвори или завинаги да затвори една книга в зависимост от това кой и как там е позован. Писането архивира куртоазната култура на хуманитарното гето. Отвъд тази си задача то като да няма друго място в публичното пространство. Писането е овеществената форма на едно всеобщо лукаво лицемерие. Това е една нищожна, долна мисия. Но погнуса от такова писане не избива. Няма ужас от стелещата се пустота на изказите. Обратно, има все по-изкусна инструментализация на хуманитарното писмо по посока на неговото окончателно опустошаване - в проекти, проекти, проекти, защото хуманитаристиката е станала поминък, не призвание. А пустинята расте. Ницше казва, и тежко на тез, що в себе си таят пустини.
Нека да издам тайната. От известно време работиш над своя първи роман. За „Литературен вестник“ ще бъде особено интересно да разкажеш нещо повече за това. Какво съблазнява човека на теорията да се обърне към романа и дали той е възможен пробив в затвореността и заумността на академичния език и общност?
Като че ли съзнанието за нищетата на хуманитарията или, как да кажа, по-скоро усещането за глухо безветрие, за смрад и газирана тиня, някакво чревно чувство на погнуса събуди необходимостта от това да се захвана с друго, иначе замислено писане. Така зарязах научната книга, дето пишех, и седнах да пиша роман. Започнах да го пиша с чувството, че се спасявам в него. В процеса на писането, или по-точно в процеса на правенето на романа, защото аз го правя на английски, на един все пак изкуствен за мен език, та в процеса на правенето друго чувство се яви и с подавляваща настойчивост измести първото. Това ново, стръвно чувство ме държи вече повече от три години и особено сега, когато съм в края на това твърде трудоемко предприятие.
Забавляваше ли се, докато го пишеш?
Отмъщение е чувството. Съчинявам и така отмъщавам на тези в този свят, дето представляват отрицание на това, в което вярвам, и на това, което съм. Отрицание не на малката и не на голямата, а на моята правда. Представям си формата на романа като най-великото състояние на въобразения свят. Казват, че реалността е наложеното наказание, затвор. Романът тогава е избраното отмъщение за този затвор, свобода. Нали за да отмъсти, Едмонд Дантес трябва да изкопае стената на затвора, да бяга през морето, да придобие съкровище и да се превърне в Граф. Точно това си мисля, че съм правил аз като съм писал този роман, пробивал съм стените на невъзможното. Дълбоко в себе си това е една инфантилна отмъстителност и така пределно жестока, диаболично фриволна и непоколебима. Едно дете си представя как един стоманен лист излита от един камион и отрязва главите на всички омразни съученици. Един писател си представя как един трамвай отрязва главата на главния секретар на писателския съюз. Друг си представя как един професор пада на пързалката и е гилотиниран от режеща леда зимна кънка. За мен „Майстора и Маргарита“ е една гениална форма на отмъщение. Този роман показва как когато дяволът пристигне в един вреден и пределно видиотен свят, той не може да върши нищо друго освен добро. В него дяволът действа като върховен отмъстител. Булгаков е писал този роман дълго, като едно проточено възродително лично отмъщение на това, което отрича истината, и на всички, дето са я предали. „Отмъстените“ може да бъде името на романа, дето захванах да пиша, но все пак не е. Докато пишех, много се смях, и то на глас, гръмко отмъстително. Най-голямата полза от това ми начинание ще бъде, ако мога да предизвикам този смях у всички други, у целия свят.
Имаш ли си своя версия за днешната американска литературна ситуация?
Американският книжен пазар е дълбоко поляризиран. Съществуват две категории проза - жанрова и литературна. Жанровата е съставена от романси, приключения, документални зверства, вампири, пирати и прочее катартична забава, която се пише масово, за да се чете масово, и се изхвърля масово. Тази книжнина е еднодневна. Автори на подобни книги вадят по една на месец, а четящите смилат със стотици на година. В съдържанието си тази литература е остросюжетна, пикантна и шокираща, а в езика си бездарна. Другият дял, т.нар. литературна проза, предлага обратното съчетание - изкусни стилистики, умни концептуални изкази, идиосинкразна реч, от изтънчен до безобразен интелектуален маниеризъм, внезапно разголване на психо-соматичните дъна в рамките на изречението и тям подобно жестикулативно-стилово гениалничене. За сметка на това този литературен дял предлага демонстративно недоразвита, рудиментарна или разпадната сюжетика, защото тук планът на изказа е задавил плана на ставащото. За да се чете тази литература, се искат или много дебели нерви, или особена поносимост, свойственост, принадлежност, апетит по интелектуално-агоналните речитативи, взети сами по себе си. Тази литература се радва често на награди и затова се тиражира нашироко, но пак се чете твърде спорадично. Става така, че в университетите се преподава това, което иначе не се чете изобщо, защото човекът-маса навън смила боклук. Така е възникнала категорията на „непрочетените бестселъри“. Единствените романи, които еднакво се четат свободно и изучават принудително, са класическите.
В днешно време да вдигнеш една фрапантна, крива като тирбушон кула от постмодернизиран стил върху руините на класическото сюжетостроене е станало повече от шикозна дързост, то е венецът на творението. Това е двойният порок на литературата днес, да служи или на една масово грамотна публика, преследвана от убийствена скука, или на езиково разгонени позьори. Това ликвидира романа като изречен универсум. И читатели, и писатели остават неотмъстени.
www.slovo.bg/litvestnik/index.php?ar=827