Home

 

 

 

 
L’Europeo


Декември, 2009
Въпросите зададе Калина Андролова
Какво неизказано ще кажете с вашия нов филмов проект?
Новият ни филмов проект с Явор Гърдев се казва Цинкограф. Героят на филма е инициативен доносник и мистификатор, хамелеон, но свиреп, с рефлекс на гърмяща змия, готов да убива, без да му мигне окото, иначе възпитан и културен младеж, разсъдителен и речовит, служи си умело с приборите за хранене. Донася с въображение и жар. Перестройката обаче го прави непотребен и той е надлежно дезактивиран. За него конспиративната дейност е осъзната необходимост, въпрос на личностна свръхсьстоятелност и той решава да продължи дейността си, като създава свой паралелен отдел на Държавна сигурност, който става генератор на политически абсурди и задъхано действие. Сценарият на Цинкограф е готов, филмът ще бъде българо-френска копродукция, подписахме договор с Мементо, една от най-силните компании за разпространение и производство на филми. В момента завършвам романната му версия, която, се надявам, да излезе след Нова година. Както с Дзифт, така и тук ще се опитаме да съчетаем жанровото с авторското кино. В жанра си това е черна комедия с елементи на политически психотрилър. Действието се развива на исторически праг - преди и след падането на комунизма. За разлика от други тематично подобни филми Цинкограф не възпроизвежда гледната точка на „жертвата", на „следения човек" или на „човека без избор". Обратно, филмът се занимава с инициативния конформист, за когото абсурдната система на следене и доносничество е източник на тръпка, власт и облаги.
Има ли основания за посткомунистическа конспиративност у нас, че някой дирижира процесите?
Аз лично се отнасям с голямо съмнение към валидността на конспиративните теории било за Кенеди, било за атентатите от 11 септември. Тези теории конструират параноични, вътрешно непротиворечиви и изрядно стиковани обяснения на сложни и изключително противоречиви явления, в които всеобщата конспиративна връзка е толкова възможна, колкото конструирането на вечен двигател. В тях не се отчита съпротивлението на материалния хаос, а той е по-стабилното състояние. Хаосът трае във всяка динамична система. Колкото е по-световна една конспирация, толкова по-хаотична, толкова по непредвидима, по-неуправляема, по-безредна е тя. Всяка втора величина или допълнителна опорна точка въвежда фактора хаос. Така както е невъзможно перфектното убийство, така е невъзможна изрядно проведена конспирация. На лице са играчи, които взаимодействат донякъде рационално, донякъде ирационално, донякъде хладно, донякъде страстно, играчи, които в стремежа си да редят, всъщност разбутват. Параноята е способност на интелекта да фабрикува и вторично да рационализира всеобща връзка на тайни сили, което е душевно разстройство. Заговорът срещу хаоса е невъзможен.
Защо властта у нас винаги не успява да се справи с еди-какво си, например с престъпността и пр.?
Въпрос на национални културни особености, манталитет, афинитет и мрежи, плетени на комунално-битова основа. Политическата класа у нас винаги е била един свадлив ортаклък и преди и след девети, и преди и след десети, комунално-битово смешение на елита и безразборност по места, кълбо от връзки без краища и слаби, много слаби универсални ценностни нагласи и отляво, и от дясно. Ако се направи речник „Кой, кого, кога, къде" в България, ще лъсне едно вездесъщо коренище без начало и без край, без посоки, меко тяло без крайници, готово да се налее във всеки държавен стол. Край политическата класа на държавната трапеза е приклекнала вкупом българската интелигенция - обичайните безгръбначни. В тази своя приклекнала стойка на синекурно уредена и утешена интелигенцията у нас се изхранва. Елит, който се занимава да се изхранва, няма гръбнак.
След разпадането на ДС хората от службите започнаха жи­вот при нови условия, използвайки своите стари похвати.
Инфилтрирането на канали и мрежи е основен начин за контролирането им. Докато има потребител, ще има снабдител. Това е икономика, която се въди по условие, и в този смисъл е по-добре каналите да се контролират, отколкото да се ликвидират и да възникват с нова сила. В тази си роля държавата влиза в пререкание с обществения интерес, доколкото сама става бенефициент на сенчести икономики. Да оставим държавата като цяло, да погледнем лицата. Кой държавник от последните 20 години е служил на обществения интерес? Да не се окаже Тодор Живков народоугодният управник. Да си спомним тези, дето се наредиха след него и бръснаха народа така, както поробител не го е бръснал. Помним Луканов и зимата. На Луканов му светиха маслото и кръстиха зимата на негово име - тръпки те побиват. Да потракаме със зъби, да почетем Луканов. След него Виденов изтърбуши страната като последния вандал. На вълна от гражданско недоволство придойде Костов - сив приватиза- тор с голям чадър за мокри ченгета и забрадени мушмороци, и така до днес. Циркът днес командва Бойко Борисов - по живковски опростен и събирателен. Целият се е метнал на българския народ, какво да му придиряш. Но ми се иска, непосилно ми се иска той да успее, да успее в това, в което целият политически паноптикум преди него ни излъга, присвоявайки гласа ни. Защото е нормално да искаш България да успее и така поне веднъж да опровергае кьопавата си съдба.
Съществува ли „българска държавност", или тя е внесена отвън по някое време?
Собствено българска държавност не е имало. Тя е продукт на социално-инженерни кампании от страна на велики сили. И днес, както и преди, реформирането и модернизацията на нацията стават по силата на тази заложена пружина или социокултурен рефлекс - да се зависи от монтьорите на великия Европейски съюз. Иначе ние, българите, се славим с тарикатски форми на макиавелизъм - правешки и драгалевски.
Как е възможно бодигард да стане министър-председател?
Възможно е по условието на несвършващия преход. На всички поредни избори новоизлюпени политици оглавяват гладни народни бунтове за продоволствия и справедливост. Народът упражнява демокрацията като наказателно средство, като сопа, с която да напъди поредния управник и да увисне на шията на новоизлюпен такъв.
Невинаги повече полиция означава по-малко страх? Защо?
Чувството за сигурност изчезва, когато всекидневният живот стане видимо охраняван. Колкото повече охрана, толкова по-малко чувство за сигурност, доколкото едното се предполага от другото. В този смисъл изкуството на тероризма прави, щото шепа хора да могат да наложат климат на всеобщо споделена несигурност, като накарат властите да въведат режими на повсеместна охрана. Предметът на полицейските науки, възниквали в Европа през XVIII век след опустошителните войни, е ясно назован в наръчниците, по които се учат бъдещите управленски кадри - увеличаване на споделеното щастие на народите, а не охрана. По онова време в условията на генерално нещастие, геноцид и стопанска разруха възникват модерните управленски науки в това число и полицейските, чиято първоначална цел е благоустройствена, а не охранителна. Едва през XIX век с появата на организираното политическо насилие и революционния тероризъм предметът на полицията се променя - от създаване на щастие към създаване на сигурност. Тероризмът слага край на „полицейското щастие на народите". Когато щастието започне да се охранява, то изчезва.
Ръководителите на службите ли управляват службите, или този организъм придобива власт над ръководителите си?
Тайният характер на службите и изобщо държавната тайна е основен инструмент на контрол - управление чрез засекретяване на дела и документи. Не просто специалните служби, цялостната бюрократизация на управлението в модерността почива върху въвеждане на тайни таксономии или секретна класификация на знанията и делата на ведомствата. Достигат се абсурдни размери на тайните - масово се засекретява публично достъпна информация. Тайната е самоцел, бидейки източник на управленска сила. Тя разделя управляващи от управлявани, за да могат едните да контролират другите.
Когато тайните се появяват в интернет?
Основната идея на кибер-анархията е да се отвори затворена информация, което би вдигнало властта във въздуха, отнемайки й контролиращата сила - невидимостта и недосегаемостта.
Защо един инфантилен американец е доста по-компетентен по щастието от един умен българин?
Личният стремеж към щастие, а не общонародното щастие е конституционно уреден в Америка. Щастието се разглежда като строго личен модус. Държавата не изпитва стремежи, а налага режими, които гарантират неприкосновеност на всички граждански свободи. Дали обаче лицата ще предявят тези си свободи, е въпрос на индивидуален избор, на умствена състоятелност. Като че ли българите повече от други народи изискват от държавата, а не от себе си да ги направи щастливи, властта да ги ощастливи. По същия начин ние в най-малка степен споделяме нуждата от общо благо и играем игри, при които единият печели, а другият губи. Българските политици, ако са в играта, за да се облажат, не могат да си позволят морала. Насажда се идеята, че политиката е в природата си аморална работа, афера, кална баня, не е за честолюбиви гражданя, а за хищници, сапунисвани от налитащи ги службогонци и приклекнали наоколо елити. Моралните в България бедстват било материално или духовно. Аморалността е форма на човешко бездарие. Тя ти взема гръбнака. Политиците у нас имат смити лица - обичайните безобразници. Нещата стават въпреки, а не поради реда си. Това саботира чувството за общо благо, защото благото в България се мисли като присвоено, а не като споделено. Имащите се крият от нямащите в здрача на своето придобиване. Представете си човек, който седи с обелен банан в ръка насред руини с наклякал по тях чумав народ и се чуди как да го изяде, без да го видят - по български щастлив.