Home

 

 

 

 
В. Култура

Култура - Брой 13 (2719), 05 април 2013
 http://www.kultura.bg/bg/article/view/20818

Това не е консенсусен филм
- Екранизациите по романите ти «Дзифт» и «Цинкограф» са на дебютанти, но и «Дзифт» на Явор Гърдев, и «Цветът на хамелеона» на Емил Христов са не само носители на «Златна роза», а и филми-събития. Ако първият бе опит за въвеждането в българското кино на неоноара и върна публиката към него, новият филм експериментира върху по-радикален терен – гротеска на политическия трилър с мелодраматичен нюанс. И се оказа след 10-те европейски заглавия, включени в престижния фестивал в Ню Йорк New Directors/New Films 2013, организиран от Музея за модерно изкуство и Центъра Линкълн. Как бе приет – като жанрово кино или като гавра с манипулациите?
- Повечето от отзивите - както устните, така и печатните, разглеждат филма като мрачен, кафкиански шпионски трилър със силен абсурдистки уклон и майсторска визия. Дискусиите след прожекциите на филма минаха доста оживено, особено първата, където филмът беше представен от Гавин Смит, главен редактор на реномираното нюйоркско филмово списание Film Comment. За България се знае съвсем малко, за да не кажа нищо, и зрителите са любопитни да разберат до каква степен историята отразява конкретна политическа и социална реалност. От 35 години български филм не е бил показван на този фестивал и организаторите специално подчертават факта, че тази година „България се завръща.“ Всички отбелязват като впечатляваща кинематографичната сила на филма и твърде странната история на героя. За разлика от големите фестивали, където се показват между 300 и 600 филма средно, ND/NF е доста селективен. Подбират малък брой игрални филми, в които, според селекционерите на фестивала, има „новина“ по отношение на темите и художествените средства. Това прави възможно общуването с другите участници доста интензивно и продуктивно, та дори искрено. Медиите имат силен и фокусиран интерес към представените филми. В културния контекст на Ню Йорк това е видимо събитие. Интересно е да се отбележи, че първият български филм, показан на този фестивал, е бил „Козият рог” на Методи Андонов - факт, който ни кара да се чувстваме поласкани като продължители на българското присъствие.
- Със съпругата ти Буряна Захариева се оказахте дебютант-продуценти. Как е от другата страна? Имаше ли борба между сценарист и продуцент?
- Нямам такова чувство. Не съм се разкъсвал между ролите си на сценарист и продуцент. Има смисъл в продуцентското тяло да участва представител на творческия екип. Така по-ефективно се движи проектът на ниво развитие, представянето му по фестивали и намирането на партньори и съмишленици. По-внимателно се преценяват приоритетите на продукцията с оглед на крайния художествен резултат.
- Първоначално филмът се казваше „Цинкограф”. „Цветът на хамелеона” е по-ефектно заглавие, но пък цинкограф присъства в няколко слоя на разказа – дето се казва, героят е заченат с него, работи с него, чете роман с такова заглавие... А ето, сега излезе новото издание на твоя роман като „Цветът на хамелеона” и под него - „Цинкограф”... Вярваш ли в тази рекламна стратегия?
- За мен това не е рекламна стратегия, а опит да бъде дешифриран героят в заглавието на филма. Разбира се, заглавието има и пазарна функция – да привлече зрител, който, отивайки на кино, не е решил какво точно иска да гледа. В края на филма обаче зрителят трябва да мотивира за себе си заглавието и в този смисъл си мисля, че „Цветът на хамелеона” е по-правилното. Всъщност, това беше едно от работните заглавия на романа, което в крайна сметка остана като заглавие на една от главите му.
- С виртуозния оператор Емил Христов сте приятели отдавна. Защо избрахте тъкмо него за режисьор на филма? Имало ли е миг на съжаление за това решение?
- Никога. С Емил сме стари приятели. Имаме си голямо доверие. Бързо и пълноценно мислим заедно. Той беше човекът, който ме провокира да напиша „Дзифт” и аз станах писател. Аз му го върнах с „Хамелеона” и той стана режисьор. Набутахме се в чужди гилдии.
- Мнозина се възхищават на филма и най-вече на визуалния му магнетизъм, но като че ли кинообщността отказва да припознае Емил Христов като режисьор, както и той самият. Прочее, тя по същия начин се отнася ревниво и към Явор Гърдев, а и към теб самия. Или греша? Всъщност, имаш ли потребност да бъдеш част от българската кинообщност?
- Аз лично споделям тази плахост на един оператор, колкото и да е честван като майстор, да се нарече режисьор. В моя случай беше плахостта на преподавателя да се нарече писател. Споделям страха от това да бъдеш уличен в самозванство и некомпетентност, в недипломирано главозамайване и то на късна възраст. Да се самонастаниш в един клуб, който винаги си считал за чужд и завинаги затворен, е притеснително. Клубът на Тарковски и Кубрик или този на Достоевки и Кафка. Имаш чувството, че си си позволил някакво маниакално одързостяване и се свениш. Но след като Емил беше класиран от критиците на Variety, най-авторитетното киносписание в света, сред десетте европейски режисьори, чието развитие си струва да бъде следено, ще му става все по-трудно да се отрича от новата си принадлежност. По повод общностите. Моето лично усещане е следното - аз дотолкова принадлежа на българската кинообщност или писателската общност, доколкото те ми позволяват това. Не се старая специално да принадлежа или да не принадлежа, да се издокарвам за пред едни или други общности, включително академичната. Гилдиите са крепости. Те имат инстинкт за самосъхранение, за чистота и легитимност на своите крепостни. Това ги опазва от външни и нечисти попълзновения. Общностите боравят с очевидности за принадлежност, едва ли не с миризми. Те имат нюх за произход. Замъци, извън които кръжат бели врани и разни амбицирани парии презрени. Общностите заслужат себе си.
- Филмът показва края на 80-те като поколенски-конспиративна импотентност, подвластна на егото – и на свръхкреативния социопат-агент-самодеец Батко Стаменов, и на наивните млади интелектуалци от кръга „Спекула”, в началото на 90-те настанили се в ложата на прохождащата демокрация, девалвирайки я с перверзни тайни. Не е ли твърде сложен за асимилиране фройдисткият прочит на манипулирания ни Преход, та макар и в ключа на гротеската?
- Фройдисткият прочит е за тези, които знаят Фройд. Мисля, че филмът предлага други възможности за зрители с други нагласи и култура, с други капацитети. С Емил гледахме да правим филм, който задоволява различни калибри мозъци с различни интерпретативни възможности. Филмът става сложен за тези, които търсят да се справят със сложности, и прост - за тези, които търсят простота. Един филм или роман ти дава толкова, колкото можеш да вземеш от него. Той трябва да представлява пъзел, който различни зрители могат да подредят по различен начин и пак да го решат.
- „Цветът на хамелеона” гъмжи от универсални интелектуални референции – от Сергей Дегаев до Джеймс Бонд, от Хувър до Софроний, от Ленин до Теофаст, от „Казабланка” до „Кабинетът на д-р Калигари”, от „Заеко, бягай” до „Мадам Бовари”... До каква степен публиката в чужбина реагира адекватно?
- Става дума за основно фестивална, тоест, изкушена публика, която се забавлява да разгадава и разпознава препратки и източници. Неразпознаването обаче не трябва да пречи на гледането. Филмът би трябвало да протича пълноценно без тези екстри. Нашият герой не е едномерен. Той не е умствено съкратен. Не борави със специално варваризиран словесен фонд, съставен от псувни и улични клишета. Както повечето живи хора, той чете книги и списания, гледа филми, съзнателно или не подражава на герои, ползва чужди мисли, въобразява се във връзка със съчинена или художествена реалност и прочее неща, които правят един човек вплетен в контекста по различен от другите хора начин.
- Може ли „Цветът на хамелеона” да се смята за някаква форма на окончателно разчистване на сметките с Държавна сигурност?
- Не. Ни най-малко не сме имали подобна амбиция. Филмът прави опит за алтернативна тематизация на тайните служби, парадоксална и иронична и не непременно българска. Все пак, става дума за самоинициативен информатор, който си прави частен отдел на Държавна сигурност, отглежда отровен двойник на ДС. Подобна парадоксална инициатива е възможна и мислима не само в България, а навсякъде, където обществото е контролирано от тайни служби, подобни на КГБ, ЦРУ, МИ6.
- Как се роди „четящият” пласт на филма? Всъщност, той е единственият нежен пристан в него, та дори да е написаното от Батко „Всичко е с цвят на хамелеон. Гъсто и лепкаво. И времето наистина протичаше бавно, дори в обратен ход, като река от разтопен асфалт”. Поезия.
- Героят ни, както това постепенно се разбира, е книжен или скроен от фантазиране по повод книги и филми. Той обича да чете и да слуша друг да му чете на глас. В четенето на глас има някаква смирена еротика. В това е еротиката на филма. Иначе в него няма секс сцени, няма актови тела. Има четене на глас. Гласът е силен афродизиак. Нежната линия на филма идва от Момичето. Тя чете на глас. Тя няма собствено име, защото играе съдба, без да го подозира. Тя е фатално непохватна. Без да иска, тя бута, наказва и убива. Тя е куцата съдба на героя. Неговата ангелоподобна съдница. Тя става свидетел и в някакъв смисъл причина за крайната му участ. Поезия, да, но пагубна. Лириката на ангела унищожител.
- Всички актьори, начело с Рушен Видинлиев, са страхотни попадения. До каква степен се намесвахте в избора им?
- Директно не съм се месил в избора или работата на актьорите. Имахме двама много способни кастинг режисьори – Светлана Янчева и Жорета Николова. Те работеха с актьорите на терен, но и с мен, когато трябваше да се изяснява природата на героите и техните действия, както и да се променя диалогът.
- «Жанрът на филма е екзотичен и еклектичен: американски ретронеоноар, смесен със сталински ампир - все едно Алексей Герман разиграва в свой декор сюжет на Хауърд Хоукс, а в монтажа се е включил и Куентин Тарантино.» Така лаконично и изчерпателно авторитетният руски критик Андрей Плахов представя «Цветът на хамелеона» във в. «КомерсантЪ», обявявайки го за «събитието на фестивала в София». За разлика от него, журито на 17. София Филм Фест игнорира филма... Надявам се международното жури да си е свършило работата добросъвестно и с професионална вещина. Защото тези решения не се преразглеждат. Този филм, както и „Дзифт”, извиква към себе си противоречиви чувства, особено у хора от професията, у международно меродавните лица, които имат твърди разбирания за това как трябва да се прави кино, какво заслужава „да“ и какво „не“, кое да приласкаем и кое да напъдим от световния екран. Това не е консенсусен филм, а по-скоро разделителен, както, между впрочем, и романът. Невинаги, но често комисии и журита се обединяват около консенсусни хора и произведения. Иначе решенията стават трудни или направо невъзможни. Консенсусът обаче обслужва конюнктурите. Често подобни оценъчни решения се взимат, за да охраняват международното фестивално статукво от пазарно ориентирани или политически неправилни посегателства. Голяма част от наградените по света филми безвъзвратно потъват. Защото тяхната функция е била да препотвърдят валидността на дадена конюнктура или властта на международно киностатукво, а не да го предизвикват или разклатят. Повечето международни журита функционират, подобно на „Работническо дело”, чийто смисъл беше много прост - не да информира, а да удостоверява баналността на факта, че БКП е и днес на власт, не по-малко от всеки друг божи ден.
- Смяташ ли, че излизането на екран на „Цветът на хамелеона” на 5 април ще повлияе върху обществените нагласи в навечерието на изборите?
- Не смея да се надявам, че това изобщо би било възможно.
- Би ли се обърнал към потенциалните зрители на филма с призива на героя на Самуел Финци: „Хора, не стискайте душите си в шепи като сенки от царството на мрака”?
- Да. Защото както персоналното, така и общественото видиотяване идва от стиснати до болка души.
Въпросите зададе онлайн Геновева Димитрова

 

Брой 2 (2574), 20 януари 2010

Време не за експерти, а за пенкилери
- Преди два месеца отбелязахме една двайсетгодишнина. След пет години ще се отбелязва 25-ата, после 30-тата... Вярвате ли, че има смисъл да се връщаме към преломни моменти в историята? И въобще 1989 преломна ли е? Ако да – в какъв смисъл?
- Миналото е девствено. То ни влече с първична сила да го познаваме, да го откриваме и преоткриваме. То е дом, където стареят страховете ни за днешния ден, ковчег на залежали надежди, бутилка със затапени духове, извор на непочерпен смисъл, пещера с неосветени сводове, непроследени следи и недочути гласове. То ни прави следотърсачи. То е лоно на мистерии и връщането в него е винаги опасно за настоящето.
Рей Бредбъри има един знаменит разказ - "Гръмна гръм" или "Пеперудата", публикуван през 1952. При едно пътуване във времето назад "следотърсач", без да иска, смачква пеперуда. Когато се връща обратно в настоящето, разбира, че, да кажем, Бойко Борисов е водещ на кулинарно шоу, Янe Янев е президент, а Иван Костов - космонавт.
Смачканата пеперуда е променила курса на историята и с това лицето на днешния ден. Стъпкването на тази малка брънка в причинно-следствената верига на еволюцията е причинила непредвидими трансформации на процесите с напълно нелепи следствия за настоящето.
И ние газим в миналото си като "следотърсачи". Но не да го напуснем непокътнато, а да го стъпчем с нарочна цел, за да променим смисъла на настоящето в своя полза. Миналото ни се вее опетнено в простора на националната ни памет. Петната бързо избеляват.
Прелом, вододели, скокове - това са изтъркани метафори от арсенала на комунистическата пропагандна машина, обслужваща мегаломанията за всеобща трансформация на човечеството в маса-човек, еднолицев и единомислещ полуидиот.
Питайте хората като как им се е случил преломът десети ноември - в личен и в обществен план. В обобщения си вид тези събития не са нищо повече от образи на общественото съзнание, безкръвни медийни конструкции, подправени с махленска легендарност.
В общественото съзнание се лутат какви ли не, заредени с историческа преломност, образи като например този на чушкопека - българското инженерно чудо на двадесети век, според зрителите на БНТ. Защо точно чушкопекът, а не, да кажем, Баташкият водносилов път? Вероятно защото едното чудо е въпрос на лично стопанисване, а другото на обществено, въпрос на съкровено интимна привързаност. Максималният български фетиш.
- Често говорите за последните двайсет години като за поредица от кризи и тяхното ситуационно разрешаване. Каква криза разрешава сегашното правителство?
- Кризата на българския политическия иконостас. На това, което интуитивно ни събира, слива, въпиющо обобщава. Това, което ни кара да изпаднем в чувствен мир със себе си, да се ценим отвъд рационалната причина, да се опипаме като едно голямо тяло без държавни органи. Толкова години след падането на Тодор Живков днес наблюдаваме как народът чества раждането на новия български Левиатан Бойко Борисов – максимално събирателен и гениално опростен, зрелищно стихиен, юначно силов и благодушно страховит, тялото му лъкатуши мудно, но заканително като тлъста река, в чиито брегове се мият лявото и дясното политическо пространство на България - текущо свидетелство за устройството на българския посткомунистически космос. Български Ганг с народ, нагазил до шия в целебно калните му води. Не без друго Бойко Борисов става все по-популярен предмет на спонтанно народно творчество. Народът го преражда във въображението си, преобразява го, пречиства го, помазва го. Премиерът не е просто формален избраник, а великолепен и благодатен народен помазаник. В качеството си на въобразен Крали Бойко, той стои недосегаемо разпищолен и неведом на епидермално ниво, но уютен.
- Има ли интелектуален капацитет нацията да осмисля подобни процеси? Или, по друг начин казано, успяла ли е да произведе някакъв елит?
- Елитът е сивото вещество на нацията и той по условие е призван, нещо повече, той е обречен да мисли и съзнава. С падането на комунизма интелектуалците, изобщо хуманитарната интелигенция загуби обществената си поръчка. Диктатът свърши и тя стана непотребна. Интелектуалците вкупом се разшетаха и през глава се втурнаха към властта, за да се "валоризират" на нова сметка, за да придобият нова тежест. И я придобиха, но за сметка на собственото си определение.
Червен елит означаваше Страх, облечен във Власт. Син елит – Свобода, облечена във Власт. Що за глупава химера алчността да се привижда като свобода! За разлика от червената, дебелата синя лъжа се състои в майсторството личният интерес да се формулира като обществен.
Героиката в синьо е нелепа. Българският комунизъм се оказа книжен тигър. Той падна не по силата на съпротива, а на литературна поправка - отмяната на чл. 1 на Конституцията, един документ, чиято природа беше по-скоро художествено-творческа, отколкото правна. С тази поправка на интелектуалците им бе отнета екзистенциалната дилема - да влизат или да не влизат във властта, а с това и помпозността на избора.
В момента, в който конституцията започна с чл. 2, интелигенцията остана без мисия и без послание, престана да играе себе си и се разпадна на група лица, част от които се изнесоха навън, а други седнаха във властта и станаха апаратни герои. Трети построиха около властимащите експертен пояс от NGO-та, за да обслужват нивата им на некомпетентност. Има ги и така наречените "списъчни" интелектуалци. Ако си представим интелектуализма като най-опасното публично усамотение на съзнаващия се човек, тогава изразът "долуподписаните интелектуалци" е оксиморон.
Интелектуалецът, за разлика от експерта или сивия кардинал, е лице със собствена физиономия и опасно изострен ум, настроен да лови и преработва истинни, а не ситуационни съображения. В крайна сметка, всичко се плаща, едни плащат с пари, други със здраве, трети с достойнство.
- Вярвате ли във взаимообусловеността на случващите се събития, тоест, според вас, възможни ли са анализи и следващи ги прогнози?
- Рационалният подход не е никак невинен, доколкото все повече се ползва за маскиране на лични интереси, оправдаване на лични проекти, спасяване на кожи чрез вторични нарочни рационализации на едни или други реалности. Рационалният подход наложи реформите, той въоръжи духа на промените, той оправда търпението, той подхрани надеждите. Но когато в крайна сметка стана пределно ясно, че реформите преразпределят общото благо в полза на една шепа малцинство и в ущърб на едно грамадно мнозинство, идеологията на така наречения рационален подход в очите на търпеливите става вятър и мъгла и те тръгват да търсят справедливост другаде и с други средства, остро патетични. При подобни резки промени на обществените интуиции за процесите, представителната демокрация се превръща в схема за източване на национално благо и идеите за директна демокрация хващат корен в главите на сърдитите маси. Рационалният подход губи публично доверие и става само за служебно ползване. И патетичният популизъм идва да запълни вакуума, който издишалият рационализъм е създал.
Представителната демокрация превръща управлението на страната в сложна, обществено отговорна и във всекидневието си кризисна дейност, която изисква умело справяне с вътрешния и външния хаос. Защото хаосът цари, въпреки всичко. Той е стабилното състояние, а редът - лабилното. Хаосът е нерушим, а редът - рушим.
Модерното управление представлява справяне с една лавинообразна действителност, която е в постоянно нарушения на реда. То е справяне с избухващи кризи, които не могат да бъдат предвидени. Предвидимата криза е оксиморон. Предвидимото не влиза в състава на кризисното и в много случаи е синоним на привидното. В справянето с кризите подходът може да бъде двояк, интуитивен или рационален. Интуитивният подход е изключително лично обусловен. Рационалният - както лично, така и институционално. Интуициите са конструкции на обществения разум в сферата на самоуправлението на нацията. Интуитивният подход не изисква компетентност. Рационалният е пряко зависим от нивата на компетентност на институциите. В този смисъл рационалният подход в справянето с кризите изисква артикулирано позоваване на обобщен опит. Така, с глобализацията на зависимостите в света, възниква необходимостта от експертна общност или групата на свръх компетентните.
Картината крайно се усложнява с факта, че модерното управление не просто се справя с кризи и бори хаоса, а самото то произвежда хаос и изпада в кризи. Това налага възникването на тънко специализираната група на така наречените спиндоктори, които се занимават с това да командват въртенето на пумпала на управлението. Ако си представим, че управлението в условията на публична демокрация е скоростно въртящ се пумпал под постоянно наблюдение от медиите, ще можем също да си представим как най-малки и привидно пренебрежими думи и действия на лица или органи могат да дебалансират пумпала и властта да започне да се клати и да трака с опасност да падне. Така става необходима една от най-желаните професии в днешно време, тази на политическия пиар. Армия от спиндоктори и пиар факири обслужват въртенето на пумпала във всеки миг на деня и нощта, защото във всеки един момент властта може да произведе действие или изказване, което да промени посоката или баланса на въртене на този пумпал и той опасно да залитне пред очите на целия български народ, защото стоглава медия е впила сетивата си в машината на властта във всичките й възможни чаркове и системи. Една дума и пумпалът забива, и властта отлита. Помним какво се случи, когато Петър Младенов, застанал лице в лице с разгневения площад пред Народното събрание, изрече с половин уста едва ли не на себе си изречението с "танковете." Хванаха му думите и той излетя по допирателната. Защото пумпалът на българската демокрация се беше вече завъртял с всичка сила.
Наличната политология, струва ми се, е с изчерпано доверие, защото в хода на тези двадесет години кризисни управления тя загуби рамковата си компетентност по отношение на големите въпроси и беше сведена до стъкмяване на рационални обяснения, пиар фокуси и смазочна дейност по пумпала.
След двадесет години коварни реформи, да се представяш за реформатор, е силно подозрителна политическа конфекция. Реформите не постигнаха целта си, обществения си смисъл и не донесоха споделено благо за тези, които им се довериха. Днес думата „реформа” означава предумишлено кощунство с народа.
В подобни моменти се задействат социокултурните инстинкти, битовият манталитет на нацията, която желае да се подчини не на студени социални инженери, а на просторечиви яйцевидни водачи с топли мишци и пружинираща походка, пастири, предлагащи не непонятни формули на спасението, а шаячна утеха. Пастири с подражаеми телодвижения и неподправено простодушие, олицетворили комунално битови еманации, а не експертни рационализации. Дошло е време не за експерти, а за болкоуспокояващи политически пенкилери.
Властва това, което по условие саботира духа на реформите – вездесъщият ориенталски усет, който открай време вирее и сплотява обитателите на тези земи. Съгласно този усет, реформата или промяната по рационален път носи зло. Надделява табиетът на всеки комшулук да кротува на теферич, приседнал край софра, и да гледа сеир, да сърба и да се секне встрани, да одумва тия, дето пикаят на показ срещу вятъра на реформите. Тракането на броеницата отмерва времето. Денят и нощта се преживяват като седене на хлад и припек. Самосъзнанието е в плен на самоусещането.
Ако преходът е реализация на рационален реформистки проект за цялостна обществено-политическа трансформация, то той е обречен да не се състои по тези краища на Европа. Самата идея съставлява предизвестена невъзможност. Тук социалните инженери споделят съдбата на доктор Франкенщайн. В усилието си научно да подобрят човека, те са обречени да сглобяват безименни чудовища и да бъдат изоставяни от тях.
- Пишете сценарии за кино. Как гледате на сценариите в политиката?
- Сценариите са опити да се рационализира хаосът. Те задават палиативна валидност на иначе фалиралите политолози. Когато нещата се случат, сценариите отпадат и никой за нищо не държи отговорни сценаристите. В този смисъл, сценарното мислене е напълно безопасно. Писането на киносценарии е съвършено друг вид излагане. В тях сценаристът остава на показ завинаги.
- В България, а изглежда и в цяла Източна Европа, промяната роди понятието „безкръвен преход”. Как ще го коментирате?
- Преди Девети политическият живот в България прилича на кланица, кървава баня, политически убийства, атентати и сеч по улиците. Последва период на бутафорен комунизъм, особено в късната му фаза. След Десети животът бавно, но сигурно се превърна в един безкръвен цирк, народно позорище на политически жонгльори, апаратни акробати и ловки фокусници, дето крадат часовници и портфейли от зяпналите ги олигофрени. Реформаторите, модернизаторите и социалните инженери имат голяма роля в това социокултурно преобразяване, за обезкръвяването на политическия процес; и в това отношение можем с добро да ги споменем.
- България очевидно трудно намира собствен път, собствена съществена роля в днешния свят. И все пак, не трябва ли тя да търси някакво свое специфично място в него, да изгражда и отстоява свои ценности. Каквото и да означават „трябва” и „ценности”.
- Носталгията по комунизма в страни като България идва от това, че "рационално" контролираната трансформация на собствеността от държавна в частна не произведе общо споделено благо, каквото обратната трансформация на собствеността по времето на комунизма е произвела. Защото в България, за разлика от индустриализирани страни като Чехословакия и Полша, жизненото равнище реално се вдига с насилственото въвеждане на национализирано планово стопанство, кампанийна индустриализация и урбанизация. Уравнението на демократичния капитализъм не излиза, защото народа помни "по-добри" времена.
Въпреки модернизационните кампании на соца, аграрният характер на българския културен тип е все още доминиращ. Образността на скотовъдната и полевъдната трудова култура беше трайно по-силна от градската, та дори и от заводската, въпреки официалния й пролетарски характер, което личи най-вече в изкуството. Градските писатели и художници са малцинство, градски както в изразните средства, така и в темите си. Корените ни терзаят, а не машините.
Очевидно е как в днешния попфолк аграрният културен тип на българина шумно мутира. Попфолкът е симптом на спонтанна и в много отношения пошла културна трансформация, на взривно разкрепостяване на колективното подсъзнателно, на сексуалните му фрустрации и секретните му помисли, на криминалните му тежнения, на сгълчаната му похотливост. Пошлостта е неизбежна, доколкото попфолкът безочливо публикува една силно угнетена и болезнено сподавяна воля за телесна колективна свобода, за обругаване на читалищното клише, за изопачаване на напетото приличие на ансамблово организираното народно творчество, за усукване на аграрното начало.
И от духа на попфолка ще се роди собствено българската градска култура, от разкази за тръпнещите бедра на бърнести и едрозърнести певици в компанията на легендарни бандюги, тъпкани с грешни пари, на лъстиви гърли с раздърпани фризури и изядено червило, на хитроумни прахосници и тям подобни обитатели на градското дъно, където всеки е бил, за щяло и не щяло, поне веднъж инкогнито.
- Възможно ли е в България ефективно взаимодействие между политическия и експертния корпус.
- Възможно е в условията на остър обществен дебат по основни и наболели въпроси, в хода на който страните да си съставят самостоятелни мнения и да формулират за себе си и за обществото адекватни решения. Доколкото европейският и северноатлантическият процес на България е станал необратим, дотолкова големите геостратегически въпроси на прехода са снети. Това, което не е снето от дневен ред, е осмислянето на платената и неплатената цена на прехода, на развалата, на свободата, на националната разпродажба и моралната продажба, на това де е България и кои сме ние в началото на този век.
Към днешна дата политолозите имат и добре познават чертежа на една катастрофирала кола, за който им платиха скъпо по разни външни и вътрешни направления. Те продължават да ни продават купчината старо желязо, наречено български преход. Вместо да млъкнат. Тече някакво перверзно осмисляне на очевидно отвратителното в категориите на рационалното. Събират се да боботят по семинари и кръгли маси все едно и също, все едни и същи. Водят отигран спор по изчезнал предмет. Викат в празен варел. Писнало им един от друг. Преходът ще свърши в момента, в който престанем да говорим за него.
15 януари 2010 г.