Home

 

 

 

 
В. Капитал

Капитал Light, 13 май, 2010
Интервю на Ива Рудникова

Бойко Борисов - човекът с прякор ГЕРБ


"Театърът и киното са ми заложени в образованието, завършил съм ВИТИЗ. Дълго време след това се занимавах със съвършено други неща, с радикални идеологии, конспиративни движения, политическа философия", казва за себе си Владислав Тодоров (роден 1956 в София, от 1991 г. живее в САЩ). Той е доктор по философия на Пенсилванския университет, където понастоящем преподава литература и кино. Основател е на кръга "Синтез" заедно с Александър Кьосев, Иван Кръстев и Ивайло Дичев. Един от учредителите на "Демократи за силна България" (ДСБ).

Владислав Тодоров, известен още като Вовата, харесва черните романи и черните кожени якета. Първият му роман "Дзифт" излезе през 2006 г., и веднага се прероди в сценарий на един от най-успешните български филми. Преди броени дни беше представянето на "Цинкограф" - неговият нов роман. Въпрос на време е да видим на екран и едноименния филм ("черна комедия с елементи на политически психотрилър"), режисиран отново от Явор Гърдев.
Разговорът не беше планиран като политически. И не е. По-скоро става дума за ревю на филма, в който живеем, поднесено като изразно гурме.


Какво става тук, в България, според човек по-скоро външен на тази действителност?

Моите представи какво се случва тук в голяма степен се определят от това, което говорят хората около мен. Интересно е как средата формира отношението. Тази среда се състои от преподаватели, журналисти, режисьори, писатели, все хора, които определят себе си като елит. По изборите се изненадах от доста лесната подкрепа, която този елит даде на спасителния пояс на Костов, наречен "Синя коалиция", която след изборите даде рамо на ГЕРБ с надеждата да се инсталира във властта. Аз не бих дал така чистосърдечно доверието си на въпросните сини сили. За тях властта е самоцел. Сега виждам текат преоценки и хората започват да се разделят в отношението си към случващото се. Те все повече си дават сметка, че всичко, което става тук, носи печат с лика на Бойко Борисов. Не знам дали в последните 20 години, от Тодор Живков насам, е имало такова управление, което изцяло да почива или да произхожда, или да оглежда в себе си едно лице...

Чисто имиджово - царят

Така е. Но Борисов е твърде стихиен и непредвидим, твърде волнодумен и анекдотичен, за да бъде имиджово контролиран, укротен подобно на Симеон. В общественото съзнание Бойко Борисов изплува като легендарен юнак, а до него суетливо се навърта ковчежникът "глупак" Дянков. Наричам го така не защото сам той е такъв, а защото медийният му образ е такъв. Това, което направи прeзидентът Първанов с Дянков (тайно записа разговора си с него и пусна стенограмата бел. ред.), е скандално, то е чиста проба гавра с българската държавност. Самият факт, че Първанов си позволява да го направи, и то с министъра на финансите, и то по време на криза, говори, че образът на Дянков е напълно катастрофирал и всеки е свободен да се възползва от това.

Безпътица и безхаберие владее дясното пространство. "Синята коалиция" изобщо не би могла да излезе с оферта за каквато и да било смислена промяна, така както е включена в управленския панаир на Бойко Борисов. Трудно се опонира политически на безпринципното лицедейство на премиера. Политиката е разделение, режим на враждуване с мирни средства. Когато изчезнат основните разделители, по които хората се различават на базата на техните интереси или светоглед, на тяхно място идват атракционите на цирковото изкуство. Борисов - ще използвам театрален термин, е синкретична маса човек. Той съвместява в себе си по зрелищен начин иначе несъвместими политически парчета.

Какви са рисковете, капаните, придружаващи този феномен?

Говорим за монарх народно издание. Монарсите представляват неполитически тела, те са символи на тоталното обединение, а парламентът е мястото, където хората са разделени и на базата на тия разделения правят политика. Монархът олицетворява абсолютния и неделим сбор на нацията. Бойко Борисов е някаква такава работа, но не защото той се е самопровъзгласил за такъв, а защото политическият процес в България е опрял до неговото легендарно тяло. Той не представлява реално поети отговорности към едни граждани, изправили се срещу други граждани по конкретни политики. За да прави политика, Бойко Борисов трябва да заема позиция в интерес на едни срещу интереса на други – другото е демагогия и лицедейство. Той е наложил принципите на една игра, която му дава правото да се измята в действията си и думите си както и когато му дойде. Той е в нелепа степен афористичен, фолклорно анекдотичен, карнавално неудържим или, с други думи, политически невъзможен. Всичко в него опровергава възможността той да бъде мислен в термините на политическото. Като се каже Бойко Борисов, човек се сеща за един голям и неподправен пенкилер, който дава на народа палиативната утеха, че той в себе си съдържа по нещо от всеки един и всички нас заедно, безрезервно и безконфликтно и така напълно безпринципно. Но това е до време.

Докога?

Докогато в един момент хората не се разделят в оценката си по отношение на някакъв въпрос, който той ще трябва да реши в полза на едни и за сметка на други. Например ерата "Буш" срещу ерата "Обама" - това са ери, в които едни граждани съставят мнозинство в противоположност на други. Това прави възможна и съпротивата – ако не си съгласен, несъгласието се организира с идеята то в един момент да добие мнозинство и да наложи своята воля. Това е режимът на политиката. Така дойде Обама и би шута на Буш. Тук обаче не виждам кой ще бие шута на Бойко Борисов с политически средства.

Забелязвате ли тази всенародна размекнатост и фамилиарност, бат Бойко, вицове, календарчета, тениски...

Мърчандайзингът на Бойко Борисов потвърждава неговия статус на народоугоден феномен, а не на политик. Народът си угажда, занимавайки се с него. Искат да го пипнат, за да си угодят напълно, жените и децата, особено като някаква топлокръвна играчка.

Какъв исторически аналог правите с друг подобен герой?

Тодор Живков. Същият такъв народен продукт, който лесно и ефективно превръща недоволството към себе си в доволство, преработва лесно опозицията, замита различията. Може би българският културен и политически живот е така устроен, че лесно изпада в гражданско безхаберие, елитите лесно се прелъстяват с едно намигване, някое физкултурно телодвижение или махленско шегаджийство.

А вашият "народ", визирам средата ви, хора, свръхкритични, обратното на всеядни, те?

На последните избори значителни части от свръхкритичните елити подкрепиха с подписка "исторически сложилото се лице на десницата" или, с други думи, Костов под формата на многозначителна инсинуация. "Синята коалиция" съхне на корена си. Тя е носталгично вехнеща алтернатива на сочния бурен Борисов.

Вие гласувахте ли?

Не. Това ми се случва за първи път от 20 години насам - първите избори без мен.

Защо?

Защото отказах да последвам обичайната логика, с която ни прибират гласа, за да не го приберял друг при преразпределението. За пръв път реших, че няма да се водя от тактически съображения. Какво правиш с гласа си е въпрос на съвест, не на статистическо съображение. Политическият формат, наречен "Синята коалиция", е демагогски. Костов се събра с Надежда Михайлова, измени на учредителната воля на ДСБ, извиха ръцете на електората и оцеляха, той в парламента, тя в Брюксел, перфидно лъстиви и оневинени. Другата невъзможност беше Бойко Борисов, човекът телодвижение с прякор ГЕРБ. В тоя смисъл аз нямах избор. Нито Борисов сам по себе си, нито Костов сам по себе си представляват каузи за мен.

С ДСБ какво се обърка?

Проблемът с ДСБ се състои в това, че там убиха учредителния дух. След преизбирането на Костов стана ясно, че той е свръхзадачата на ДСБ. Бих участвал в избори, ако те са политически, а не избори на един или друг свръхчовек...

Кастинг?

Именно, кастинг на вождове е правилната дума. В ДСБ бързо се изясни за какво иде реч и слава богу. Те затова се свиха и електорално. Защото очевидно колкото повече става дума за кожата на един водач, толкова повече електоратът се свива в секта с говорещ тотем.

Има ли политик, фигура, позната на нас, по-широката публика, в която да виждате потенциал? Смислен, морален човек. Накъде да гледаме?

Не може да има политик, ако няма политика, някакви ясни послания и идеи да се следват, и то не заради един човек, а заради други хора със сходни интереси и ценностни нагласи. Вероятно има хора, които при функциониращи политически условия биха били действителни политици, но такива условия отсъстват. В ситуация на еднолична безпринципност на хора като Костов и Борисов други са тези, дето виреят.

А не е ли важна разлика между Костов и Борисов, че при Костов все пак има субстанция. Неговите привърженици ще ви говорят за консервативна политика, ще изброят управленските му опорни точки и резултати, ще твърдят, че е бил последователен в действията си...

Не мисля. От създаването на ДСБ насам те са публично непоследователни, особено по отношение на Борисов. Него го вкарваха в съда, изкарваха го от съда, обявиха го за узурпатор вдясно, за самозванец, за какво ли не, после, като се разбра, че той е тук, за да остане, Костов клекна, яви му се на крака да го припознае с кутия бонбони. По отношение на основния "враг" имаме напълно безпринципно поведение. Целта на Костов е една - в удобен момент да се възкачи върху политическия труп на Борисов и да играе национален спасител. Костов обаче не е в схватка с Борисов, той паразитира върху него с надеждата да го надживее. Костов има изострен инстинкт на оцеляване, той е сървайвър и знае къде да се впие и откъде да се пусне, кого да захапе за врата и кого да целуне в устата, често това е едно и също лице. Това е своеволно и безпринципно. А това, което Костов говори (това, което вие споменавате), са заучени фрази от документи. Костов е политик по документи, не по дела. Един предъвкан документ в режим дълго и тежко оцеляване.

Можете ли да разберете хората, които се съгласиха да станат министри на Бойко Борисов? Какъв човек трябва да си и с каква мотивация, за да се съгласиш Бойко Борисов да ти бъде началник? Как въобще гледате на петимните да скочат в мътилката?

Това е малко по-сложен въпрос. Не бих отхвърлил автоматически разглеждането някой да стане или да не стане министър на Бойко Борисов. Ако човек си даде сметка, че българската политика е това и че става дума за смяна на едни тела с други, а не на една политика с друга, и ако човек иска да участва в този процес и намира смисъл в това си участие, защо да не разгледа възможността да бъде министър на Бойко Борисов. Въпросът е дали ще решиш да останеш министър на Бойко Борисов, което е въпрос на Дянков. Не виждам проблем в това, че Дянков е дошъл тук, за да работи и легитимира правителството на Борисов със своя експертен капацитет, ако той си е дал сметка, че България е такова място, където политиката се прави по особено нелеп начин.

В тази непосредствена сегашност, в която пребиваваме, има ли сюжет, който да ви е драматургично интересен?

Занимава ме идеята да напиша балканска антиутопия. Искам да се опитвам да видя бъдещето на България като художествено представима крайна възможност на настоящето й. Подобно нещо е направил Замятин в "Ние", романа му от 1920 г., където той е видял тази крайна историческа възможност на руската революцията, възможност, състояла се много след като романът е бил написан. Мисля си, че би било полезно да се изгражда такава гледна точка, която да прогнозира крайните възможности на настоящето и по този начин критически да го оглежда. В някакъв смисъл Бойко Борисов е крайна възможност на промените след падането на Живков. Вероятно преди 20 години, когато Живков падна, е бил представим фактът, че той ще се превъплъти в своя телохранител. Това е работата на писателите, да си въобразяват подобни крайни възможности, защото историята често ги реализира.


Капитал, брой 39, 25 септември, 2008
Интервю на Янко Терзиев
http://www.capital.bg/show.php?storyid=555169
Как гледахте на сценария на "Дзифт" - като на екранизация на романа, или като на самостоятелен текст, писан по законите на едно друго, визуално изкуство?
Първоначалната идея беше да напиша сценарий, а не роман. Така беше замислен "Дзифт" като основа за филм. Започнах да пиша и в хода на работата реших първо да направя роман, за да не ми отиде трудът нахалост, защото се съмнявах, че проектът ще мине в НФЦ. Още в замисъла си това беше визуален проект. В този смисъл би било по-правилно да се говори за романизация на идея за филм. Случи се така, че романът излезе пръв. При правенето на екранната версия доста неща се промениха, включително и финалът. Това често се е случвало с черни филми, базирани на черни романи. Така че спазихме традицията. Никога не ме е водила идеята за правдиво съответствие на роман с екран. Обратно, вълнувало ме е продуктивното несъответствие.

Има ви в надписите на филма като "човекът с молива", присъствали сте и на всички снимки - рядка практика в българското кино. Как изглеждаха нещата отвътре?
Никога, преди да започнем работа по филма, не съм предполагал, че ще се стигне до това да пиша текстове на песни, да издирвам затворнически татуировки, да се ровя в каталози за лозунги и надписи, да си играя до полуда със субтитри, да пиша ударни рекламни текстове за фестивали, да участвам в кастинги, да ходя на снимачната площадка, да седя до последния клик на монтажа, да играя във филма - никога. Това ми се случи и слава богу, защото беше незабравимо. Минах през цялата кухня, през цялата баня, през целия зверилник на кинопроцеса. Явор държеше да изиграя роля във филма. Тогава търсехме из България разнообразни характерни лица и типажи. Филмът щеше да заимства изобразителни похвати от комикса и ни трябваха добре изсечени жанрови физиономии. Къде ли не ги търсихме, от улици и затвори до колеги и приятели. В хода на този лов, екипът откри мутра в мен и ме навиха да участвам. Явор ме пробва за Старшината, но след като видях пробите на Цецо, си казах "това е човекът, безпогрешно скроен за нашия филм". Така се стигна до моя типаж на "човек с молив" в кръчмата "Сивия кон." Явор ме накара да изровя старите си очила от времето, когато бях млад театровед и философ. Моливът и тефтерът бяха близко до ума - нали писателят наблюдава живота и записва. Това е събирателен образ на кварталния хроникьор, докладчик, доносник, този, който следи, отразява и донася. В общия ироничен дух на филма една самоирония на автора намери своето място, един автоанекдот. Така за около година натрупах опит, който, освен че е професионален, е и жизнен. Човек не просто работи, той живее тази работа през всичките секунди от живота си, във всичките си състояния, будно и спящо.

Анекдотите в романа и филма са по-силен знак на времето от всякакви хроники и възстановки. Какво вложихте в тях?
Гадните случки останаха поради заявената тоалетна образност, направо да кажа поради екскременталното начало на филма, което прониква всичко - от веществения свят, през езика, през битовата реалност до обобщената реалност. В това се състои нечистата и нечестива концептуална стихия на филма. Занимаваме се с отпадъци, човешки и нечовешки. Главният герой е класически пример за отпадък. Всичко е отпадъчно и всичко постепенно отпада, всичко в един момент бива отделено и се просмуква в бунището на историята, земята приема всички надземните тела - вечната странноприемница на странника човек. Краят се слага на гробището и филмът се затваря в гроб. Това е един филм за отделителните и очистителните системи, за каналите на битието при всички времена, били те комунистически или антикомунистически.

Другото нещо за анекдотите е, че те строят особен жизнен свят. Това са все градски легенди, приспособени за случая. Хората, дори в бита си не говорят, те се надговарят. В този смисъл разказването на легенди е стратегическо усилие за моментно надмощие на говорещите над слушащите. Тези микродраматургии проявяват същината на човека да говори, а не да разговаря, да затваря, а не да отваря разговори. Волята за последна дума е твърде човешко състояние и тя се налага и в най-малките изказвания. Оттук произтича и афористичният характер на диалога. Афоризмът не е нищо друго освен тапа, затапващо изказване.

Книгите и филмите от жанра noir, които имахте наум при писането на романа и сценария? В романа Молеца минава покрай афиша на "Инспекторът и нощта", докато скита из нощна София.
Точно така, препратката към "Инспекторът и нощта" има този смисъл - първият български черен филм бележи отпадането на култа към личността. Вторият, надяваме се той да бъде "Дзифт", бележи отпадането на комунизма и най-вече неговата кошмарна видимост. Изучавал съм строителите на черния роман, но за конкретни влияния ще спомена два романа - "Двойна осигуровка" и "Пощальонът винаги звъни два пъти" на Джеймс Кейн. Надявам се това да са продуктивни влияния. Така, както при Камю, който си признава, че е следвал метода на черния роман при написването на "Чужденеца", където главният герой е един голям отпадък.

И още нещо - Висконти дебютира с екранизация на "Пощальона" и с това поставя началото на италианския неореализъм. Аз се стараех да оставам верен на "твърдо свареното" клише на черния филм, където нищо не се точи нито действията, нито речта, всичко е свито в юмрук и юмручни афоризми. Жената е вечно фатална, а мъжът - навеки обречен. Ноарът е киножанр, изобретен в Америка от емигранти, от европейски режисьори като Фриц Ланг и Били Уайлдър. Стъпва върху два източника - американският криминален роман на 30-те и изобразителните похвати на немския експресионизъм на 20-те. Ражда се от сношението на "Доктор Калигари" с "Черната маска" - американското списание за комикси, където дебютират Хамет и Чандлър.

Какво ще отговорите на онези, на които няма да хареса вашата с на Гърдев раздяла със соц миналото, които очакват реализъм и морално осъждане?
На комунизма, който е реалният исторически референт на филма, може да се гледа с различни лещи и той да се рисува с различни маски. Това, че преходът е канонизирал един вид изображения и една категория присъди (тук избягвам умишлено квалификациите), не значи, че трябва да ги следваме до смърт. За нас тази действителност я има като насън, тя е съноподобна и фантасмагорична, идиотизмът й е не естествено натуралистичен, а странно идиоматичен. Той е външен, плосък, лозунгов, афишен, сякаш предначертан в черен комикс. Това е един колкото морално, толкова и естетически угнетен свят.

Страхува ли се още българинът от свободата? Виждате ли някаква връзка между отлива на зрители и читатели - с този на гласоподаватели?
Някой беше казал, че българската култура е котловинна култура, сгушена в пазви култура, било държавни, било природни, не обича предизвикателствата и задрямва лесно сред колосите от кирпич. Свободата я безпокои, защото й отнема насъщния задух.

Имате ли вече отговор - какво точно се случи с българската култура в годините на прехода?
Политическите и културните процеси си влияят, подбуждат се или се запушват един друг. Българинът е битов патриот, патриот на маса, родолюбец на поляна, на зелено. Родолюбието ни е на ниво читанка. Наловили сме се за един оредяващ и застаряващ, за един грохнал читалищен хоровод, който затихващо потропва, та запява. Иначе българските филми събират по няколко хиляди зрители, а романите се четат от няколкостотин читатели - с една дума гробница. В този си вид културата е отпаднала от процеса на национално взаимодействие. Българската култура преживява ледников период. Тогава, когато динозаврите измрат, той ще свърши. Ще избухне ли тя на нова сметка, ще има дълго да се разбира.

В книгата има хубави редове за покоя и митарствата на човека, част от тях са останали и във филма. В личен план кое от двете начала ви изкушава повече?
Опитвам се да съм в покой със себе си и в движение с другите.

В романа има едно изречение, отпаднало от филма: "Удивлението е усилие да прогледнем в нелепото." Какво ви удивлява в момента?
Простите неща.


Брой 47, 24 ноември 2001
Състоя се исторически неизбежна нелепост

От Интервюто взе Станка Тошева
Какво все пак се случи на президентските избори - нежна реставрация, ляво махало, наказателен вот за дясното управление или нещо трето? Макар че класическите обяснения май не работят в България.
- Състоя се една исторически неизбежна нелепост. На пръв поглед става дума за банален мажоритарен вот - две политически формации, едната червена - лява, другата синя - дясна, представени от двама кандидати, всеки от които сам по себе си лице без харизма. Стоянов - един празен костюм с ластична усмивка, се изправи срещу Първанов - главния винт в партията на винтовете. При паритет на твърдите електорати това, което решава изборите, са две категории електорално-флуидни граждани - едните, колебаещи се до деня на избора, другите - протестно негласуващи или активно безмълвни. Нормално е колебаещите се да съставляват 8-10% от вота. Не е нормално обаче безмълвните да имат статистическо измерение в една уредена демокрация. Тези, които сърдито не гласуват, са тези млади образовани граждани, в името на които СДС дойде на власт. С отказа си да гласуват, с отказа си да делегират правата си и да съставят властта в България те стават вътрешни емигранти. Аз лично не мисля, че става дума за реставрация на какъвто и да било комунизъм, по-скоро виждам дезорганизация вдясно и мобилизация вляво. Нещо, което беше налице преди пет години в обратно отношение - тогава Стоянов ни спаси от Виденов, сега Първанов ни освободи от Костов. Когато едната страна на везните олекне, другата натежава, без да е придобила допълнителна маса. Но нещо друго става неизменно в България - властта води до дълбоки кризи на властимащата сила. Това е белег на изключителна продажност и некомпе-тентност на политическите формации и на техните елити. Очевидно е, че извън политиката в България масово се бедства или върлува. Само партиите са майка кърмилница. Те се наливат със сокове, когато обладаят държавата чрез свободни и демократични избори. Така политиката се е доказала като легално и заедно с това изключително доходоносно мероприятие в България. Мислеше се, че Костов е безалтернативен, в някакъв смисъл исторически неизбежно винаги на власт. Оказа се обратното, че самият Костов е без алтернатива. Какво би правил Костов, ще преподава и ще пише отсъствия? Доходите на падналите от власт рязко намаляват, стойката им се пречупва. Оттук идва отчаяното, да не кажа почти опълченско стоене на власт, но “Радецки” за Стоянов не пристигна, въпреки че много българи в Америка се хвърлихме с обречена надежда да гласуваме в последния момент, след като Стоянов беше вече паднал. Събирането на дъжда от мръсните вади обратно в облак става чрез кръговрат и промяна в агрегатно състояние, а мръсотията - да я яде земята. Това сега чакаме да стане в СДС.
До каква степен резултатите от парламентарните избори през лятото предопределиха загубата на Стоянов?
- Парламентарните избори сигнализираха, че доверието е снето от СДС и че отчаянието е по-силно от вярата в него. В някакъв смисъл пристигането на царя предотврати идването на Първанов като премиер. Аз съм съгласен с тези, които смятат, че това, което стана тази година в България, е пряк ефект от доктрината “Костов”. СДС се разви като дясна авторитарна формация, на чиято платформа горяха антикомунистически клади, дето пърлеха всякакъв народ до такава степен, че те масово казаха: “Баста!” СДС загуби всички възможни избори - местни, парламентарни и президентски, въпреки че булдозерите сринаха мавзолея почти десет години след падането на Берлинската стена, а Бакърджиев продължава да лови “шумкари” в редиците на населението. Костов, подобно на Виденов, превърна собствената си власт във всекидневен скандал. Корупцията проникна СДС в червата. Доларовите изражения са смайващи по данни на западни публикации. В резултат СДС се оказа днес със снето доверие, т.е. без никакъв ресурс да управлява. И със СДС може да се свърши, ако синята идея стои достатъчно дълго в мъртвата хватка на своите бивши и настоящи ръководители. Аз вярвам, че дясното пространство ще се реинтегрира със или без СДС. Съществува огледален ефект между лявата и дясната визия и ако едната в България се предефинира, то това би довело до предефиниране на другата. Лявото пространство е част от България и опитите то да бъде денационализирано и демонизирано водят до аномалното му развитие. Нали не си мислим, че днешна България трябва да е законното дясно на своето незаконно ляво минало, реалното дясно на своето имагинерно ляво. И двете пространства са еднакво реални и имагинерни, еднакво валидни и легитимни. Въпросът е как да направим така, че противоречието между тях и редуването им във властта да не изпразва систематично държавната хазна и джоба на българина. Веднъж избран, никой няма интерес президентът на България да представлява политическа аномалия, който и да е той. Аз не споделям мнението, че президентството на всяка цена ще се превърне в комунистически бастион, в пета колона, така както не очаквам Първанов да сглоби мавзолея обратно срещу двореца и сам в него да легне.
Какви сигнали подава този резултат към субектите в политическата система на страната?
- Не мисля, че политическата система е в опасност, че България се движи към пълната победа на някакъв монархо-комунизъм или тем подобен политикономически урод. Симеон като самодържец и Първанов като Дуче в моето въображение могат да бъдат само фигури от комикси. Подобна карикатурна представа не плаши, а по-скоро развеселява. Проблемът е някъде другаде, по-скоро в безсилието и несъстоятелността на Симеон да бъде истински цар. Казвам това, защото аз лично бих разгледал аргументите за монархия като хипотетично благоприятна политическа система за България, но не и аргументите на комунизма. В случая обаче никой не обсъжда подобни аргументи. Ние ставаме свидетели на един сюжет, който прави несъстоятелни всякакви размишления по този повод. Имам предвид историята на Симеон Спасителя. Тя се случва ето така. На Великден доскоро изгнаният цар Симеон пристигна да твори чудо пред един излъган и изтерзан народ. Народът му повярва, защото на този народ му трябва да вярва така, както унижените и оскърбените вярват в спасението, за да повярват в живота. И както е ставало по други земи и в други приказки, Чудотворецът се яви сред нищи, прокълнати, сред обгорени комунисти и прочее низвергнат народ. И те в един глас го припознаха. “Вервайте ми”, каза им той и те му поверваха. А той, Спасителят, нямаше нищо конкретно предвид. Той просто искаше да остане и като врачка на болно да нарежда “няма, няма, аз съм тук и лошото мина”. Въпросът е кога на болния ще му стане така зле, че да повърне в лицето на изцелителя. А всяко чудо за три дни. И трите дни минаха. После зейна един катастрофирал разомагьосан, който превръща чудотворците в шарлатани. Чуйте как самият цар вика: “Царят е гол.” Само си помислете с кого пристигна Симеон по Великден, с каква чета мина Дунава. Това ли събра магнитът на царската му особа? Та всеки среден началник от която и да било международна компания би събрал по-смислен екип с далеч по-ясна и компетентна визия за страната. Голямото безсмислие идва от факта, че нашият цар се оказа несвързан с главната мрежа на света, към който ние се стремим. В това си качество той може да практикува единствено политическо знахарство, да вари чудодейни кокали в казаните на отчаянието. Симеон въплъщава безизходица и протест, а не монархически възглед. И ако царят се препъне, когато няма трон, на който да седне, всички ще му помогнат да падне, вервайте ми. Въпросът е накъде би паднал царят, наляво или надясно.
Има ли значение личността на президента, когато очакваме покана за НАТО?
- И в двете си пространства, лявото и дясното, България седи втренчена в НАТО като в някаква изконно добра или изконно зла сила, като слава или позор за нас, българите. Тази едва ли не религиозна напрегнатост по отношение на НАТО пречи да се виждат и разбират процесите, които в момента протичат на международната сцена от 11 септември насам. На този ден студената война свърши завинаги. С развоя на събитията и актуалното преструктуриране на геополитическите масиви в света е реално да се очаква маргинализиране на НАТО като система за сигурност, като военен блок, който симетрично противостои на друг такъв - вражески блок. Тероризмът представлява асиметрична заплаха, която прави класическото военно-полево трансконтинентално структуриране на силите за нанасяне на ответен удар безсмислено. Това ще наложи сериозно преосмисляне на схемата на НАТО и евентуалното му преобразуване в сила, способна да посреща и нанася асиметрични удари. В момента тече процес по извънредното овластяване на ООН и превръщането на Съвета за сигурност в последна инстанция при взимането на решения за намеса. В ход са напълно нови военни съюзи и конфигурации на свръхсилите в света - именно в схемата на ООН. Това ще доведе до ревизия на евро-атлантическата доктрина на Америка и лансирането на допълнителна евро-азиатска схема за глобална сигурност. България получи място като непостоянен член в Съвета за сигурност, което поставя страната в изключително важна позиция в този момент. Евро-азиатската или евразийската ориентация на България в този контекст би трябвало да стане също така важна, както евро-атлантическата. Очевидно България би била далеч по-важна с мястото си на картата в новата антитерористична система за сигурност - като важен кръстопът и слънчев сплит на Балканите, една зона с традиции в тероризма, за разлика от мястото й в структурата на НАТО, която отразява едно вече несъществуващо противостоене.
Веднага след изборите Георги Първанов заяви, че трябва да се спре оттеглянето на държавата от икономиката, за да се гарантира социалната справедливост. Няма ли опасност това да се отрази негативно върху все още несъстоялия се български преход?
- Социалният характер на една държава в преход не се гарантира с намеса на правителството в пазара и свободните икономически отношения. Правителството създава механизми за справедливо преразпределение на благото, спазване на закона и регулиране на социалното осигуряване. Не само социалният характер на прехода, но и мястото на България в първия, втория или третия свят се определя от подобна диференцирана намеса - намеса на правителството, а не толкова от членството на България в една или друга международна организация или система за сигурност. За да знаем в кой свят се класира страната, ние трябва да знаем каква точно част от националното благо се потребява от широките слоеве на обществото и каква от тесните. Колкото по-тесни слоеве консумират по-голяма част от общото благо, толкова пҐ в третия свят ще е България. Развитите икономики се характеризират с все по-широки, а не с все по-тесни потребления на един исторически нарастващ продукт. Проверено е, че колкото е по-голямо и по-общо споделено е общото благо, толкова по-добре живеят всички - и повече имащите, и по-малко имащите. А това предполага свободен пазар и регулирано преразпределение. Правителствената намеса има смисъл във второто, не в първото. Така че Първанов не би трябвало да се намесва в икономиката и да бюрократизира пазарните отношения. Иначе преходът вечно ще предстои. Всичко това е толкова банално, че определено се смущавам да го изтъквам.


Брой 38, 22 септември 2001
В рамките на закона няма полезно действие срещу фанатизма

Превръщането на обяснението в оправдание е атентат срещу морала, който ни прави равни, и срещу свободата, която ни прави различни.
Има ли полезен ход американската администрация, така че да помири крайно противоположните очаквания за поведението й след атентатите?
В тази пределна ситуация, в която пешките на терора станаха царици, всеки ход против тероризма би бил полезен, ако е умен. Трябва да се разберат смисълът и замисълът на врага. Смисълът на терористическото действие е в необратимата дезорганизация на общия ни ред, на общия ни свят. Днес този свят се дефинира като граждански, правов, рационален, основан на свободни пазарни отношения. Терористичното общество е антипод на този свят не само по идеология, но и в самата си система на съществуване и функции. Тероризмът рои съзаклятия (политически, религиозни, етнически), кланова затвореност, еничарски морал, конспиративни ядки, мистификации и фанатично себеотрицание. Осама бин Ладен е патронът на арабския тероризъм. Той финансира и вдъхновява, той чертае "генералната линия" и зарежда света с хора-бомби. Терористичните ядки се роят и съществуват относително независимо една от друга като затворени съзаклятия, които са в надпревара - да парализират реда ни, да провокират свършека на света ни.
В рамките на закона няма полезно действе срещу фанатизирания тероризъм. Той е тук да ликвидира, не да преговаря. В унищожението на другите фанатизмът намира началото си, в самоунищожението той намира края си. Ако постулатът на класическия тероризъм от XIX век е "Убивай властта на място", с разширението на представителната власт и гражданското общество през XX век постулатът се преформулира в "Убивай гражданите на място".
Руските терористи от XIX не взимат заложници, те са атеисти-цареубийци, защото самодържавието има произхода си в бога, не в поданиците. Обратно на това, арабските терористи на XXI век имат за цел ликвидацията на една представителна власт, която намира произхода си в гражданина. В този смисъл форматът и съдържанието на властта дефинира същността на терористичното действие, като фанатичната жертвоготовност идва от инстинкта за всеобща анихилация. Ако се върнем назад, ще видим, че нихилизмът пропагандира отрицанието и унищожението като акт с безуслова полза. Духът на нихилзма изпълва терористичното подземие на руския обществен живот от 60-те години на XIX век.
Кое завари неподготвени най-мощните служби за сигурност в света?
Противно на очакванията, на превантивните мерки и разчетите за сигурност, които предвиждаха, или да кажа, привиждаха една хай-тек презокеанска опасност - компюърна, биологическа или химическа, атаката на 11 септември беше осъществена по един христоматиен начин. С подръчни средства - ножове за рязане на картон, граждански самолети, превърнати в бомби от пилоти самоубийци, обучени в американските школи, членове на много отдавна имплантирани ядки на територията на Щатите. И още нещо, системата за сигурност предполага похитител или терорист, който иска всичко друго, но не и да умре в акта, а да живее и наложи своите условия, да накара властта да преговаря, да получи пари, да освободи другари и т.н. В тази система е взета предвид изконната воля за живот, а не маниакалната жертвоготовност. Така на 11 септември самоубийците-пилоти влетяха непредвидени. Фанатизмът лишава действието от рационален елемент, с фанатика не може да се преговаря.
Каква е вероятността заради провокираните паника и страх в Америка да се установи "полицейщина" като превантивна мярка за сигурността?
Полицията е органът на колективната сигурност, на колективната безопасност, огледалото, с което властта вижда гражданите и което отразява опасността. Полицията превръща закона в ред, който обслужва благополучието на гражданите. От друга страна, действието на полицията е ограничено от личните свободи на гражданите, които са неприкосновени. В този смисъл колективната сигурност и индивидуалната свобода са двете страни на благополучието, които взаимно се ограничават. Именно това принципиално положение разколебава образа на полицията в очите на гражданите.
В Щатите полицейското действие, тук имам предвид всички служби за сигурност, е регулативно ограничено в рамките на един законов ред, установен с оглед на действителни граждани, а не на хипотетични терористи и самоубийствени нихилисти. Този ред позволява пребиваването и дори заселването на милиони нелегални граждани. Казвам "нелегални граждани" със съзнанието, че изричам оксиморон. На легалните и нелегалните чужденци в Америка са им позволени граждански права, нелегалните не могат само да избират, да бъдат избирани и да носят оръжие. Периодично милиони нелегални граждани биват амнистирани и превръщани в легални. Безметежната отвореност на американското общество прави възможно внедряването на терористични ядки сред гражданството, конспиративно да съществуват, да учат и свободно да се движат, докато часът на разправата не удари. Разбира се, че не винаги повече полиция означава по-малко страх. В икономиката на гражданските страхове съществуват две величини - страх от терориста и страх от полицая. Въпросът е в кой случай гражданинът може да предяви права и контрол - лице в лице с терориста или с полицая.
Предвиждате ли някаква нова организация на усилията за колективна сигурност, в последните дни на преден план излезе формулата "международна коалиция срещу тероризма"?
Никоя модерна, т.е. отворена държава не е и не може да бъде имунизирана срещу бесовете на тероризма, срещу въплъщенията им, били те глобални или локални, религиозни или класови, етнически или расови. В този момент не само в Щатите, но и на територията на много други велики и не толкова велики сили съществуват и конспиративно се множат ядките на този бяс. И колкото е по-глобален светът, толова той става по-уязвим.
Целта на тероризма е да промени принципа на този свят, неговите институции, ценности и очевидности, като всее атавистичен страх. Тактическата цел е да предизвика такива мерки за колективна сигурност, които на практика ликвидират индивидуалните свободи на гражданите и така осакатяват гражданското общество. Стратегическата цел е пълната парализа на този свят, в който вдървеният от страх човек е свършен.
В този смисъл усилието по изкореняването на терористичите мрежи трябва да бъде колективно, за да бъде ефикасно. Подходът очевидно е сложен, защото е изключително обусловен от конкретността на местата, където се отглежда тероризъм. Никоя столица и никой гражданин не са изключени - нито Париж, нито Рим, Лондон, Москва или София. Нещо повече, това са все поразени от тероризъм градове. Помислете си за своя град и ужасът е налице. Тероризмът е повече или по-малко вероятен на едно или друго място, в едно или друго време, но той е еднакво възможен на всички места по всяко време.
Това означава ли, че въпросът за НАТО и неговото разширяване като символ на новия световен ред след студената война ще мине на заден план във вниманието на международната общност?
Какъв е смисълът на НАТО или ООН, ако не това да се съберат силите на един човешки колектив с единен опит, за да се неутрализира бесът, който го разпада. Когато е спокойно, бесовете са в сянка. В крайна сметка там, в тази сянка трябва да се влезе, защото там бесовете стават видими и лесно се ловят, а там не се влиза с боен вик и алебарди. Там се влиза тихо. И войната с тероризма ще бъде една тиха война.
Следите ли реакциите в България на това, което се случи на 11 септември?
Старая се да следя дебатите и тук, и в България, доколкото ми позволява интернет. Полемиката е това, което оздравява духа в подобни моменти. Но в полемиките се забелязва елемент, който мен лично ме скандализира. Нарушава се един принцип и това е симптоматично за някои страни в дебата. Между обяснението и оправданието на едно действие съществува категорична разлика. Замазването на тази разлика е атентат срещу морала, който ни прави равни, атентат срещу свободата, която ни прави различни.
Превръщането на едно възможно обяснение на трагедията в Америка (както и всяка друга трагедия) в оправдание за нея е или изблик на политическо малоумие на морално сакати индивиди, или демонстративно заета поза, особено характерна в момента за едно злорадо, културологически забатачено левичарство.
Спрете да ровите за справедливост в нещастията, спрете да се храните от бедите на другите, спрете злорадо да сърбате тяхната мъка! Времето е разделно и животът е станал поход срещу това, което го отрича.


Брой 17, 28 април 2000
Заплашва ни тения с партиен ум и държавни смукала
Интервюто взе Станка ТОШЕВА
Как разчитате логиката на корупционния скандал, гледан отвън?
- Динамиката на политическия скандал зависи от механиката на разобличението, т.е. на това, дето го предизвиква. Гледано отдалече, в разиграването на българския корупционен скандал, в неговите реторики и иконология няма нищо нетипично. Обратно, всичко изглежда на мястото си като в Пекинска опера. Бонев, преобразен на Св. Георги, сам на кон, искаше изневиделица да порази гущера в главата, дето пие животворната влага в държавата. Опашката на гущера, която Костов преди време откъсна, за да се измъкне, настъпен в труден момент, сега се връща превъплътена да му яде главата. Яхнала кон. Костов се мъчи да преназове нещата, наричайки Бонев оркестратор и мегаломан, ламтящ лъжепророк, имащ в запас една цистерна помия, дето сам я е правил. Решаващо ще е това дали Костов ще се яви пред народа във формата на гущер, застъпен от Бонев на кон, или като далновиден водач, нелепо осъден да изпие храчката, събрана в чашата на мълчанието.
С тези езикови игри се мъча да покажа, че в момента тече борба за овладяване на общественото съзнание, а не е толкова налице реална криза, каквато беше проблемът на Виденовото време. В случая не става дума за дезинтеграция на държавността, а за морален колапс на властта. Оттук обществото се явява на героите на скандала като съзнание, което гледа отдалече, а не като прииждащо тяло, което да действа на улицата. В този случай медийните образи на събитието добиват неимоверна сила. Като че ли този път медиата ще бъде улицата.
Всеки подобен скандал подронва авторитета на властта, но кое е най-опасното в този?
- Нараства тенденцията да се оприличава сегашният момент с Виденовия провал. Това ми се струва погрешно. В този момент на резил, не на криза, правителството на СДС за разлика от това на БСП е безалтернативно, но не безапелационно. Именно безалтернативността прави нещата извънредно различни и опасни. Прави така, че в следващия на този скандал да бъде снето доверието от цялата политическа класа в България, както отвън, така и отвътре. Когато Виденов падна, пристигна Костов. Ако Костов падне, никой не пристига и Шипка пада заедно с него, последният рубеж на надеждата, твърдината, дето ще ни отсрамва пред историята. Опразването на доверието води до мозъчна смърт на политика. И Костов ще се запише като най-големия предател, защото ще е предал най-голямото доверие заедно с надеждата, че властта може да е с нас и заради нас. И той ще бъде последният именно защото е безалтернативен.
Все пак какво би могло да се направи?
- За Костов като че има два пътя. Единият води до поетапно изпадане в пълна политическа кома на СДС и безалтернативно потъване в тресавище от корупция поради изчерпване на тягата на управлението, която доверието създава. Другият път излиза начисто. Той минава назад през партийните обори, където стаени чакат, изтръпнали в помия дебеловрати плутократи и забрадени донори. И дишат с тръстики, та да ги подмине конникът Бонев.
Може ли да се стигне до промени в политическото статукво?
- Да видим пак Виденов. Той създаде мафия, втора невидима мрежа на преразпределение на националното благо, която парализира държавните инициативи, т.е. втора паралелна икономическа реалност в сянка. Това реално застраши институционалната рамка и икономически интегритет на страната. При Костов проблемът е друг. Държавата не е разголена, обратно, тя се употребява в цялост и като цяло, именно това дефинира корупцията като различна от мафиите на Виденовото време. Корупцията иска държавата да стои цяла и голяма, защото там се извършва размяната на власт срещу пари. Поставени извън сектора на властта, кадрите на корупцията линеят, защото нямат какво да разменят.
Опасно е това, че корупцията става естество на политическата класа у нас. Те са там свикани, за да са добре, защото само там във властта доволно се живей. България се превърна в една страна, където политиката е единственото благосъстоятелно начинание, и то именно в тази й форма, която днес обсъждаме. Някак си е въпрос на здравомислие това да се стремиш към властта, така както човек е направен по-скоро за имане, а не за нямане. Станало е така, че добитата власт е единствен ресурс на възможно благополучие. В България властта те прави годен, иначе в държавата се лута негоден народ в несгодно време и също чака да яде.
Няма ли опасност, ако дестабилизацията се задълбочи, да навреди на преговорите на България с ЕС, на кандидатурата ни за НАТО?
- България е в състояние на официално обявена антикорупционна тревога от доста време насам. Корупцията се следи отвътре, но най-вече отвън, защото тези отвън не искат да бъдат употребени в процеса на първоначалната размяна пари-власт-пари. И друго, корупцията в България е анонимна, невидима, налице са симптоми без носител. Корупцията в общественото съзнание стана нещо като суматохата на Радичков, нещо мистичаво смътно, дето отделни лица и цели колективи влизат празни, а излизат пълни и неопетнени. Това обяснява силата на Боневата намеса, той като Адама назова гадините, дето се пръкнаха изпод ръката на създателя Костов.
При Виденов се разрази криза. Кризите имат своя непредвидима, непредотвратима динамика, но свършват. Костов може да се окаже не в криза, а със снето доверие. Това положение може да трае. Корупцията трае, защото възпроизвежда рутинно отношение на безалтернативната власт, режим на работа, който не води непременно до криза. В това си свойство корупцията действа като възможно най-надеждния и траен изолатор и делегитиматор на една власт, която въпреки това е в състояние да трае дълго. Вътрешната и външната изолация и делегитимация може да бъде пълна, но докато властта е безалтернативна, тя ще се разменя за блага. Изолирането е вече в ход. България пада в таблиците на доверието както вън, така и вътре. България е вече с преоценено доверие, което минира европейско-атлантическата интеграция. България може да се окаже в ситуация на международна карантина, защото тук се развива абсцес на властта, който може да делегитимира контакта с нея.
Ако приемем подобен скандал като форма на обществен контрол, може ли обществото да извлече някаква поука от него?
- Понастоящем обществен контрол упражнява медиата и медиата преди всичко. Това тя върши, ако е действително независима с уреден достъп в държавните работи. Пред медиата властта трябва да стои разгъната. Именно медиата създава прозрачността в държавата и така тя естествено става активен антикорупционен фактор. Освен това гражданският надзор би бил далеч по-ефикасен при промяна в структурата на политическите отговорности и системата на овластяване. Имам предвид нещо много просто. Смяташе се, че силна и обединена е властта на една партия с мнозинство в парламента, което би гарантирало ефективност на прехода и на управленските решения, свързани с него. Два пъти това беше налице в България с необезпокоените пълномощия на БСП и сега на СДС. Провалът може да бъде налице в еднаква степен по различни причини. Логиките на провалите, разбира се, са различни, но те настъпателно доказват противното на общото мнение. Силна партия ръководителка не означава прав път на прехода, по-скоро властта преяжда. Другото бъдеще на България са серийни коалиционни правителства, които стават заложници на лабилни партийни паритети в парламента в момент, в който преходът лежи недоносен. Аз настоявам за това властта да бъде най-силна в онова й състояние, където съществува пряк конституционно уреден граждански надзор, а това обикновено е там, където волята на гражданите е непосредствено изявена, там, където властта е персонално, не колективно-партийно представена. Имам предвид мажоритарната система като обратна по идея на пропорционалната. Там, където се гласуват имена, не цветове, там, където личните правомощия идват по силата на пряк граждански избор, не по силата на листи, изготвени в партийното задкулисие. Пропорционалната система произвежда граждански безотговорна партийно ръкоположена власт, дето постепенно добива характер и маниери на съзаклятие. В този смисъл в България най-силна би трябвало да бъде властта на президента. Той е единственото физическо лице, непосредствено извикано във властта с граждански вот. Останалото е голямата партийно-списъчна правда. Въпреки че е единствен мажоритарно циментиран във властта, президентът е сведен до церемониалмайстор, дето изрича истината на летище “София”. Най-малко власт е разпределена на лицето с най-голямо право. Най-много власт е разпределена там, където отговорността е маскирана в партиен колектив. Така реалният надзор върху избраниците на народа се упражнява вътрешно-партийно, а не открито граждански. На практика отзовимостта на народните представители е косвено гражданска и непосредствено партийна. Тайното гласуване в парламента е оксиморон (б. р. две думи, които взаимно се изключват, напр. смешен плач). То идва да спаси личната съвест от партийната съвест. Това, което гарантира свобода на съвестта в парламента и създава хоризонт на отговорност при гласуването, не може да бъде анонимността, а единствено непосредственото гражданско пълномощие, което представителите имат вън от всяка партийна листа. Аз искам да знам как гласува този, който носи моя глас. В момента СДС извършва лъжепопулистки ход с намаляването на имунитета на депутатите. Това е принципиално погрешно.
Но от какво в крайна степен зависи доверието във властта?
- Доверието и отговорността не идват по силата на условията за наказуемост на депутатите, а от произхода на депутатската власт, която е неприкосновена, докато не бъде процедурно отзована от тези, които са я назовали. Полицейщина в парламента е посегателство срещу недосегаемостта на народното представителство.
Доверието във властта е в пряка зависимост от режимите на носене на отговорност. В лицето на президента аз си представям пълномощна партийно неотчуждима власт, която съставя правителство в зависимост от политическите динамики и националните приоритети, дебатирани в парламента. То да отговаря пред този парламент, съставен по силата на мажоритарен избор, и така направен независим от партиен вождизъм и конспиративно задкулисие.
Властта в България бива купувана и продавана, но само частично и спорадично в държавните канцеларии от служащите там лица. Тя обаче се разменя щедро и масирано в партийните централи срещу необявени партийни дарения от наш и чужд произход. Именно там, в партийните централи е гръбнакът на иначе безгръбначната корупция. Така корупцията в България се описва като тения с партиен ум и държавни смукала. За да се свърши с нея, трябва да се отвори ума й, да се освети партийното строителство, плащано с държавна власт. В противен случай една окъпана във властта партия, закупена от тъмни донори, е опасна за гражданското общество. В една страна, където гражданите са конституционно заскобени, за да може държавата да бъде употребена за партийно благополучие, е налице възможно най-мащабната политическа диверсия. И гражданите ще придойдат, за да си вземат държавата обратно.
Брой 22, 06 юни 1998
Ако има втора вълна за НАТО, ще бъде при различни условия
Интервюто взе Станка Тошева
През февруари по повод на коментара ви за посещението на президента Стоянов в САЩ българската администрация реагира хиперчувствително. Какво значение има дали големите страни, и по-специално Америка, ни забелязват или не?
- През последната година тази свръхчувствителност и ревност на нацията, дали е забелязвана или не, станаха особено видни. Очевидно е имало огромно очакване, че посещението на българския държавен глава в Щатите ще стане голямо събитие, без да се взема предвид, че Америка по принцип се интересува главно от себе си. Големите американски медии, доколкото наблюдават Балканите, се занимават най-вече с инициативите на Щатите в региона и трудно пропускат информация за активността на външната политика на България и ролята, която тя би трябвало да играе на Балканите.
Съществува и инцидент - изказването на Ричард Холбрук например.
- Изказването на Холбрук, което предизвика шумна вълна на безпокойство и сърдитост на всякакви равнища в България, е чист пример за сценарно разиграване на България като агент на кризата, която за него се оказва поне мислима. В България би трябвало да се култивира стил и дух на “безсърдечен” реализъм, според който Холбрук се вижда не като провокатор, а като драматург на един колапс на статуквото.
Ако сценарият е мрачен, естествено ролята на всички заобикалящи Македония страни, включително и на България, би била злодейска. Но тази политическа драматургия поради българския комплекс на историческа вина - свръхчувствителност и и свръхподозрителност към изказвания на авторитети отвън, предизвиква такава бурна реакция. Ролята на медиите в случая е изключително важна. Те трябва да отварят пространството на разума и рационалното разнищване на политическото въображение, да опитомяват страстите български и тази свръхреактивност, която очевидно става белег на националния характер.
Ако погледнем по-реалистично, къде е България в американския национален интерес? Или може би въпросът е къде са Балканите и чак тогава - къде е България в частност?
- В САЩ съществува политическо и обществено съгласие, че Америка играе важна роля за омиротворяване на региона и е едва ли не единствената сила, която може да дисциплинира държави, свадливи етнически групи и религиозни общности да преговарят, Америка разполага с лостове и политическата воля да играе водач по терена на подвижни пясъци и земетръс на Балканите.
Ако се следи историята на представянето на балканската криза в Щатите обаче, ще се види, че България се изпуска дори от картите, които показват страните, участващи или съседстващи с конфликта. Изобщо не се предвижда някакъв български аргумент в случая. Холбрук драматизира като че ли за първи път българския случай, извади България като актьор на една сцена в руини.
Прави впечатление, че специалистите по балканската криза в САЩ са най-вече от бившите и настоящите югорепублики. Не мога да кажа, че има български “мускул” в дебатите, в експертните групи, който да натиска по посока на българския аргумент. Американското военно присъствие в Македония ясно говори, че Щатите не могат да делегират на България ролята за гарант на териториалната цялост на Македония, въпреки че София първа призна Македония. Ако предположим, че България сериозно се разглежда като страж на новото статукво на Балканите и като сътрудник на Щатите, т. е. като сила, която може да гарантира териториалната цялост на Македония - тогава защо там има военно американско присъствие?
Как развитието на ситуацията на Балканите се отразява на шансовете на България за НАТО? Дали важи максимата - колкото е по-зле, е по-добре за нас?
- С приемането на трите централноевропейски държави приключи първият етап по разширението на НАТО. С това се изчерпаха условията на това разширение. Ако изобщо има втора вълна, тя би била по силата на съвсем други условия. Оттук нататък е важно в каква посока НАТО ще се развива като схема за сигурност - армейска или полицейска. От това ще зависят и шансовете на България - да влезе в НАТО или да сътрудничи с НАТО.
Очевидно ще се предефинира и ще се завиши ролята на “Партньорство за мир”. Най-вероятно шансът на България да повиши тежестта си в региона би била в зависимост от ролята, която ще й се даде именно в тази схема. За мен по-реалистичният вариант е завишена роля на “Партньорство за мир”, отколкото влизането в самия пакт.
Все пак, ако има втора вълна на прием, какво от опита на трите страни може да ни бъде полезно?
- “Ако” стои в началото. Ако има втора вълна, България трябва да отчете една много важна разлика: съществуват две стратегии, а не една. Първата е стратегия по кандидатстването в НАТО, т. е. привеждане на българската кандидатура в адекватност на натовските изисквания.
Стратегията по самото влизане обаче е съвсем различна. Защото практически се кандидатства пред една институция - НАТО, а се влиза през друга - американския Сенат.
Втората стратегия не е разработена в България. Там правилата и средата на играта стават други. Лобирането е решаващо, т. е. става решаваща една много добре развита в САЩ професия, непозната в България. Ако България действително влиза в НАТО, а не просто да остава силен кандидат, посолството ни би трябвало да играе първи пост на тази стратегия. Вашингтон е терен, който трябва да се разработи специално. Въпросът е с какъв ресурс разполага България, за да може да имитира първата тройка. Тези страни имат силно присъствие в елитите на Америка - финансови, политически или академически. Те имат мощни организации, съответно американско-унгарска, чешка, полска, които действаха в много целенасочен ред на лобиране и популяризиране на каузата на разширението.
Трябва да се разбере, че първата вълна на разширението идва като финален акт, приключващ студената война. Оттук нататък евроатлантическият контекст е преподреден и задава съвършено нови условия за втора възможна вълна.
С какво ще е по-различна ситуацията във Вашингтон догодина, когато все пак трябва да се реши ще има ли втора вълна?
- Ситуацията ще бъде различна. Гласът “против” ще се усилва и все повече ще се чува. Първото разширение беше договорено с Русия в Париж, сега, ако съдим по изявленията от Москва, Кремъл се втвърдява. Русия е осовият аргумент в дебата по разширяването на пакта. Догодина в Америка ще се развие кампания за следващите президентски избори. Клинтън по конституция не може да се класира за трети мандат и е много вероятно след два мандата на демократите да следва републикански. Важен ще бъде въпросът какво ще е отношението на кандидатите републиканци към едно второ разширение на пакта. Мисля, че второ разширение не би било така популярно, както първото. Вътрешнополитическият климат в Щатите ще бъде много по-различен от сега. В голяма степен 1999 може да се окаже година на сериозна преоценка на цялата външна политика на Америка към НАТО и специално към Балканите.
Още повече че има и несбъднати американски прогнози.
- Американският проект за Балканите беше налагането на един нов ред, създаването на нова държава, основана на американските политически ценности, на мултикултурализъм, на благополучно съвместно съществуване на етноси и религиозни групи, на либерален обществен договор. Но този проект за Балканите систематично се проваля. Абсцесът Косово демонстрира, че в Балканите е заредена бомба със закъснител, че инсталирането на справедлива държава върху американски ценности на този терен ще е подвластно на непрестанен саботаж.
Присъствието на Америка на Балканите е обречено да бъде силово - дисциплиниращо в една вечна кървава свада. Затова някак си не се вижда краят на американското присъствие на Балканите.
Но това е и най-уязвимата точка на американската външна политика, която най-често попада под критики.
- Във Вашингтон се очакваше намесата да приключи до година, но вечният двигател на балканската криза няма спиране. Вероятно критиките за ефикасността на американската намеса ще станат особено силни. Въпросът е дали Америка да продължава да бъде “световен полицай” и охранител, или да делегира ролята си на други регионални сили.
Тогава каква прогноза може да се направи за развитието на НАТО?
- Най-вероятно НАТО ще се разширява по посока на “Партньорство за мир” за въдворяване на регионална сигурност. Така функциите на натовската инициатива, за които ще действа чл.5, са повече охранително-осигурителни, отколкото отбранително-нападателни. По този начин НАТО ще разрешава кризи и ще потиска факторите на регионална дестабилизация, вместо да среща и отвръща на външна заплаха. Тази преориентация коренно променя самата схема за сигурност на пакта. НАТО все повече ще се превръща от армейска в полицейска институция, по-скоро ще обраства с полицейски функции. Намесите на НАТО на Балканите изцяло се вписват в тази втора схема като управляваща рисков фактор и дестабилизационни процеси, действаща превантивно или наказателно, а не отбранително-нападателно.
В крайна сметка НАТО е чл.5, който задължава всяка страна (разбирай Щатите) да брани всяка друга от пакта като своя собствена територия, ако бъде нападната. Чл.5 е много сериозна клауза и с разширението практически се получават американски гаранции за сигурност върху териториите на страните, влезли в пакта. Но мисля, че американската общественост трудно би била убедена за това Америка да се ангажира по чл.5 с териториалната цялост на страни от Балканите, тъй като те се виждат като носители на висок риск и регионална конфликтност. Внасянето на балканската свада в рамките на НАТО би довело до срив в армейската му същност по чл.5л. Най-вероятно Балканите ще останат охранявани в полицейската периферия на пакта.