Home  

 
 

 
Mediapool

Новата партия - за силно управление и по-малка държавна намеса
Владислав Тодоров, член на Инициативния Форум за учредяване на нова дясна партия
25 Април 2004


Раждането на една нова, заявено дясна партия, поражда въпроси от различен характер: Не е ли това всъщност безсмислено роене, предизвикано от лични раздори? Защо точно сега и защо точно такава партия? Кое е новото и кое старото в нея?
Отговорите на тези въпроси могат да бъдат различни поради нееднозначното естество на процесите, довели до идеята за създаване на тази нова политическа формация. По неизбежност, тя възниква както по силата на снопове от лични амбиции и драматични микро процеси, така и на предизвикателства от макрополитически характер. Второто е същинското условие, защото поражда спор за принципи, а не интриги.
Същественото е, че тази партия се създава с идеята да смени обяснението за това какво точно се случва с България днес и по силата на това да предложи нова държавна политика, нова система от управленски политики и в крайна сметка, да наложи себе си като субект на едно ново управление.
Партийният живот в днешна България е възникнал в ситуацията на преход и се е изменял в следствие на този преход. Големите партии в страната са симетрично построени в дясно и в ляво от центъра. Тази политическа симетрия има интерес преходът да трае максимално като нейно естествено условие. Проблемът е, че преходът в България свърши. Раздържавяването е факт, както и създаването на свободен пазар, функциониращ граждански сектор и демократични институции на управление.
Преходът протече паралелно с един, до голяма степен неконтролиран разпад на тоталитарната държава. Това доведе до скриване на цели части от тази държава както в новите системи на управление, така и в секторите на свободната гражданска, партийна и стопанска инициатива.
Статуквото на прехода е условие за кризите
Преходът свърши, но стана статуквото, което той създаде. Именно това статуквото е условието за кризите в страната - за недоверието в политическия процес, за просмукването на държавните институциите от интереси с криминогенен произход, за изострянето на подкупния характер на административно-бюрократичния апарат, за фасадната представителност на партиите, за пустеещите земи, села и градове, за демографкската амортизация на нацията.
Това статукво е причина за неефективен растеж в частния сектор, от което следва оскъдното преразпределение в обществения сектор. В България може да няма дефицити, но има пълзяща оскъдица. В политиката това статукво наложи една добре оркестрирана подмяна на гласа на народа с партийни коалиции, които идват да маскират сенчести съглашения.
Организираната престъпност е мощен фактор на съществуващото в момента статукво. В това си качество тя се стреми да наложи свой, "сенчест" проект за България. В хода на самоизтребването си, тази престъпност не намалява, обратно - тя епидемично нараства, показно закоравява, а това прави нейния проект все по- натрапчиво действителен. В него България е слаба, разклатена държава, в която безмълвно битува един линеещ народ. Вярното описание на този боледуващ прехода народ се родее с трагичното.
Преходът като обяснение на разнообразните български обществено-политически и икономически аномалии е вече невалиден. Днешна България иска ново обяснение, което да развие една нова идея за управление. Защото България в момента е това, което тя е нормално да бъде в следствие (тук разбирай в края) на този преход. В България са налице не преходни състояния и спорадични аномалии, а "нормални" кризи, които искат съответни управленски грижи и решения от пригодни за това политически субекти.
Голямото статукво на прехода трябва да бъде съборено като предусловие за едно силно дясно управление на България.
Новата партия - алтернатива на партиите на прехода
Направата на тази нова партия ще бъде различна и така алтернативна на партиите на прехода. Тя е замислена като електорална, а това ще рече като партия, ориентирана изключително към избирателя. Нейният вътрешнопартиен живот ще зависи от конкретните електорални динамики по места, в различните общности на страната. Това, което ще я прави политически реална, ще бъде гражданството, съставено от нейни регистрирани симпатизанти. Това гражданство ще кара партията да води открит и интензивен обществен, а не само организационен живот. Форумът на учредителите, клубовете и свободните асоциации на симпатизантите ще могат да дебатират и формират както национални, така и локални управленски политики, засягащи непосредствено тях самите.
Това естествено ще обезсмисли оркестрираните партийни събрания, дисциплинарния централизъм, идеологическото фанатизиране на членската маса. Присъствието, което местните структури ще имат в националните форуми на партията и в парламента, ще зависи непосредствено от тяхната реална електорална подкрепа по места. Партията ще бъде организационно малка и максимално опростена като апарат и структура, но реално политически представителна.
Как една партия ще управлява зависи пряко от принципа на нейната организация, от системата на нейния партиен живот и апаратни навици, не само от нейната програма и идейна фразеология. В този смисъл новата партия ще управлява в съгласие със своя собствен, както ценностен и така й организационен принцип. Логично и естествено е тя да води политика на децентрализиция в управлението на страната, на намаляване и олекотяване на административно-бюрократичното тяло на държавата; на регулативно стимулиране на местното самоуправление и стопанска инициатива на гражданите; на това проблемите да се решават там, където възникват и от тези, които те пряко касаят; на това благата да станат реално достъпни за тези, които ги създават.
Партия на "малката държава" и силното управление
В този смисъл това ще бъде партия на "малката държава" и на силното управление. Как разбираме това? "Малката държава" означава реално малка и добре менажирана държавна собственост, лек и ефективен административен апарат, ненамеса в частния и обществения сектор, както в стопанските така и в духовните му измерения, невъзможност за административна опека и контрол в медията, образованието и културата.
В една такава "малка държава", силното управление се състои в това правителството да изработва и прилага система от ефикасни политики, които да увеличават общото благосъстояние и чувството за лично благополучие, като накарат държавната, частната и обществената сила в страната да сработят като един добре регулиран и точен часовников механизъм. Силното управление би се видяло в това, че днес живеем по-добре и по-спокойно от вчера във всеки един социален мащаб, както в материален така и в морален смисъл.
"Социалната държава" не е алтернатива
Въпросът е има ли реални алтернативи дясното управление в днешна България. Алтернативна ли е традиционно лансираната лява идея за "социална държава." Нейното главно преимущество се предполага да бъде в това, че тя може да наложи механизъм на справедливо преразпределение на общото благо и така да "рехабилитира" социално слабите в процеса на едно държавно администрирано натрупване. Дотук това звучи добре, ако не допълним, че "социалната държава" предполага наличието на един голям административно-бюрократичен преразпределителен механизъм, който сам по себе си е значителен консуматор. В бедни държави такъв механизъм може да отделя за себе си повече, отколкото ефективно преразпределя за другите.
"Социалната държава" е "голяма" държава с високи ведомствени разходи. Тя е реално възможна само в условията на съответно висок икономически ръст, какъвто в България не се наблюдава. От друга страна, социалното подпомагане изисква невъзвръщаеми разходи, които в крайна сметка ''стимулират'' социално слабите да останат социално слаби. Тази държава не води нито до икономическо овластяване на способните и инициативните, нито до равновесно и всеобщо споделено благополучие. Тя единствено задълбочава необходимостта от себе си като скрито възпроизвежда социална слабост.
За да излезе от прехода, за да се справи с моралната и стопанската амортизация на нацията, на България е необходимо не ляво преразпределение, а десен баланс на икономическо стимулиране спрямо социалното подпомагане, на кредити спрямо помощи, на лична сигурност спрямо общественото осигуряване.
Политика, насочена към личността
Статукво на прехода доведе до опасно разхищение на тази велика мощност, човека. Сякаш бе забравено, че основният ресурс, уникалната мощност на държавата са хората, националното множество, не просто заводите, банките, фирмите. Чувството за общо благо катастрофално изчезва, защото основанието на всяко благополучие, зародишът на всяко занятие, водещо до замогване, се счита за безвъпросно криминален. Необходима е незабавна реабилитация на насъщни колективни ценностни нагласи, която може да стане само в процеса на стимулирано разширяване на светлия бизнес за сметка на сенчестия, на управленско опазване свободата и общественото достойнство на предприемчивостта.
Необходима е политика, ориентирана към индивида, към личността, към човека в естественото му съжителство с другите. Една висша цел на тази политика е да съхранява Света на българина като нещо много по-значително, по-сложно и по-умно от самата държава, от нейните хладни институции и политически конюнктури.
Вулгарният материализъм е станал универсална обществена нагласа. Налице е отказ на българина да допуска обяснения от съвършено друго - идеално и морално естество. Необходимо е формирането на дейна дясната публичност, който да върне в политическия процес все по-безмълвното и омерзено гражданство.
Сърдитият отказът на младите да гласуват е вече твърде масов, за да бъде пренебрегван. У нас е станало така, че тези, които мечтаят, не гласуват. Мнението, че политиката убива мечтите, е всеобщо споделено. Тези сърдито-негласуващи млади тръгват да гонят мечтите си, но не в България, където ги очакват заредени капаните на далаверата. Те заминават, за да ги спасят. А един народ, който се лишава от мечтатели, упада. България ще стане действително силна тогава, когато успее да върне и да съхрани за себе си все по-малкото мечтатели, които ражда.
Реален политически избор
Но преди да се случи всичко това, ние сами трябва да върнем България в мечтите си, за да ни повярват. Само така ще успеем да върнем гласа на народа в политиката, като опазим достойнството на това да желаеш да избираш и да бъдеш избиран, като поставим гражданите в ситуация на реален политически избор, като върнем волята на българина в управлението на неговия непосредствен жизнен свят.
Съхранението е духът на консерватизма, на същински силното управление. Станало е неизбежно да се управлява силно в България, а то ще рече, решително да се променя и реформира това, което разсипва човешката сила в нея. Десните промени са тези, които могат да създават и рационализират режимите на съхраняване и увеличаване на общото благо чрез личното благополучие, на колективното спокойствие чрез личната сигурност, на идеята за национално достойнство чрез чувството за лична чест.
Човекът е силен, когато е свободен. Силното управление представлява препотвърдена свобода, а не подопечност. Силната политика е политика на регулирана ненамеса както в природата на съвестта и моралните чувства, така и в природата на пазара и материалните интереси.
Силното управление прави човека свободен да реализира мечтите си и да успява в начинанията си бидейки естествена част на едно ценностно скрепено съобщество, съставено от индивиди, радикално различни в най-съкровените си подбуди. Силата на България ще дойде от свободата, която ще ни направи да живеем благополучно като един многолик народ.
Изграждане на вътрешно силна държава
Основна цел на едно силно дясно управление е също така България да бъде по-малък риск спрямо своите съседи и партньори. Днешна България е стратегически отслабена страна, защото в нея все още владее порочната конюнктура на прехода. В обновената евро - атлантическата система за сигурност, слабо управляваните държави се считат за огнища на завишен риск. Днешна България няма друга алтернатива освен това да стане вътрешно силна, за да може ефективно да управлява себе си в системата на евро - атлантическата общност.
В ход е необратимо преобразуване на система за сигурност. От първоначално армейска, т.е. отбранително-нападателна сила, тя става все повече полицейска, т.е. охранително-осигурителна сила. Новите опасности не идват от териториално противопоставени вражески блокове и суверенни държави. Новите опасности се налагат по-скоро като вътрешни, отколкото външни. Врагът не е геополитически масивен и зрелищно надвиснал, а така и недвусмислено различим. Врагът не е суверен, с него не може да се преговаря, защото той е пределно териториално дисперсен и конспиративно вездесъщ.
Това, което може да е опасност в една страна като България днес, е не толкова суверенитета й, колкото актуалните й граждански състояния, защото опасността се явява не толкова по границите й, а сред тези, които я населяват.
Днес опасността идва от невидими терористични мрежи, от захранващи ги трафици на мръсни пари, хора, оръжие и наркотици, които имат транснационален произход и интерес. Те пресичат национални граници и земи като се видоизменят локално, засядайки дълбоко в тъканите на обществата.
Днес под въпрос е не толкова мирът между народите, а вътрешното спокойствие на всеки отделен народ. Мирът би дошъл не по силата на сключен договор или съглашение между суверенни държави. Мирът днес би бил по-скоро вътрешно политическо състояние, а не международна конвенция. Това състояние, този режим на вътрешно спокойствие, изисква всекидневно съхраняване.
Националната сигурност в новите реалности на опасност изисква по-скоро полицейска, отколкото армейска компетентност и намеса. Полицейската схема за сигурност по-скоро включва, отколкото изключва страните и териториите със завишен риск. Включването прави възможно ефективното управляване на рисковите фактори, лице в лице с техните конкретни носители.
Полицията, за разлика от армията, е сила на управляването на опасностите отвътре. Така, поради тези нови предизвикателства към стабилността и мира в света, България имаше своя шанс да бъде включена като съставна, т.е. вътрешна част на евроатлантическата система за сигурност.
http://www.mediapool.bg/show/?storyid=104099