Home  

 
 
 
     
в. Гласове
 

Синьо
Основният въпрос: “Как е възможно ново синьо мнозинство в България?”
С наличните политически представителства подобно мнозинство не е възможно. Това е отговорът. Дължим си го, защото в настоящия си състав, синята десница е обречена да представлява едно все по-оредяващо, носталгично тлеещо малцинство. Много скоро синьото може да се окаже политически пренебрежим цвят.
Струва ли си тогава то? Отговорът е да. Струва си, защото този цвят е идеалът ни, той ни събира отвъд скандала на деня, той символизира нашата история и памет, носи първият дъх на свободата ни, на правото ни да бъдем различни, той е нашата разлика. Дясно-консервативна политическа сила без произход и без съзнание за произход е измамна. Десница, която забравя произхода си, свършва.
Синьото днес е със смита разлика по ред причини, най-вече поради изчерпване на моралния му капацитет и организационната му целесъобразност да формира мнозинства.
Преразпределяне на синьото дясно
Да започнем с очевадното – вдясно днес намираме струпани голям дял вторични суровини на прехода -- все лица и неща, които търсят подходящото си място в историята. Подобно на софийския боклук, ние няма къде другаде да ги изхвърлим, но можем да ги изоставим. Много вече направиха това, по-малкото сме още тук.
Никоя от малките десници днес не си струва гласа на човек, който гласувайки желае да участва в реален и смислен процес, който да влияе на управлението на страната. Трудно се гласува за малцинствена партия, ако не се имаш за природна част от малцинството.
Чувството за справедливост на хората, които някога бяха част от синьото мнозинство е не просто накърнено, то е поругано. Това ги разпиля. Това тласна част от тях да гласуват за други сили, които не просто обещават, а с видимо настървение и замах биха раздавали дължима справедливост. Това са днес политическите алтернативи на тези, които не желаят гласът им да отива в джоба на някой самооблъстен десен предводител – атакуващ национализъм или хрисима царска всеядност.
Царят черпи реални сили от смута в дясно. Той преразпределя десницата в своя полза като прибира по-голямото парче от нея. Разполагайки се в широкия център на политическото пространство, царската партия създава едно устойчиво и умерено дясно крило на този център. Това крило се ползва с идеологически необременен език, с нови млади, популярни и сговорчиви лица, с делови маниер, с модерни десни светски послания -- фискално консервативни и социално либерални. Това крило вярва в принципиалната договоримост на враждуващите страни и разглежда антагонизма като контра-продуктивно и политически анахронично състояние.
Обратно на царското движение, роякът партии, които днес се назовават автентична българска десница маниакално търсят преутвърждаване на ролята на шепа износени лица в историята. Тези партии представляват политически ограждения, построени около водачи споделили единствено антагонизма си един към друг. Днешните сини феоди нямат нито морален нито електорален ресурс да сберат около себе си ново синьо мнозинство.
Часът на истината идва с гласуването. Въпросът днес е не сините централи да изработят единен кандидат за президент, а тези, които ще гласуваме да го припознаем като свой. Лице съгласувано на контактни групи би било поредният разлепен афиш. Тези, които ще гласуват за единен кандидат трябва да участват още в процеса на издигането му.
Синьо лоно или барикада
Нека се сравним с другите наоколо. За разлика от рояка десници, царската партия има политическата задача да бъде голяма партия, да съставя разнообразни мнозинства и така да носи мандат за управление. Тя е толерантна към вътрешни междуособици, не орязва крилата си, не разнебитва фракциите си, понася разнобоя, разноречието и разноезичието. Тя може да се разгъне в лоно за всички дошли пред урните, а не в орден за малкото избрани.
Думата е “лоно.” Звучи архаично и помпозно поетично, но все пак предлага търсения тук смисъл. Прозорлив участник в приятелска дискусия по повод различните партийно-организационните формати на левицата, центъра и десницата предложи да си помогнем с тази дума.
Лоно е нещо, което има способността да събира разнообразни множествата били те верски, светски или политически. Обратно на това орденът обособява специално подбрано, войнстващо малцинство, което в себе си отрича принципа на мнозинството.
Още с възникването си десните сили се заеха с болезнено публично плевене на своите редици, с отделяне на своето от чуждото и “своето” ставаше все по-малко от “чуждото,” докато най-накрая синьото лоно, вместило в себе си милиони, се превърна в орден на шепа “автентични” седесари.
Обратно на това, в ляво и в центъра се води ясна политика на смешение, на организационно обрамчване на всевъзможни идеологически различия и биографични разнообразия. За разлика от дясното, в лявото пространство и центъра, политиките на включване и конвергенция са далеч по-силни от тези на изключването в търсене на ненакърнима сърцевинна партийна същност. Това прави от БСП и НДСВ да се разпознават като лоно, като вместилища на всевъзможното ляво и център. Широкият рамков характер на тези партии ги прави да не бъдат орден, да не имитират барикада, все неща, в които включените по дефиниция са радикално по-малко от изключените.
За разлика от партията-орден, партията-лоно както в идеята си така и в направата си е партия на мнозинството. Подобна партия е скроена да представлява едно динамично и полемично, разно-образно, разно-езично и разно-лико човешко множество, което непротиворечиво споделя големите ценности и се обединява около големите принципи. Отвътре разнородно, лоното отвън изглежда цяло и ненакърнимо. Статуквото в подобни широко-скроени формации зависи от естествените динамики на вътрешното разнообразие, което – и това е ключово важно – прави възможна обновата.
В следствие на безогледни чистки и люспене, на клиентелистко враждуване, СДС изгуби характера си на синьо лоно. Обновата стана вътрешно невъзможна и организацията се разтроши. Обновяване се предизвиква с напускане – едно абсурдно и също толкова пагубно положение. Затова дясното днес е поле на феодални войни.
Градеж в разграденото
Обединяването на сломената и разломена десница не работи в полза на гражданите. Защото десницата днес е фрагментирана около лица с изтекъл срок на годност -- лица пробити, лица гримаса, износени, прекупени лица, лица със снето доверие, лица безлични, лицемерни. Съглашенията на подобни лица подронва гражданското доверие. А синьото трябва да върне гражданите при урните като си върне доверието им.
Окрупняването на десницата около една сила е другата илюзия. С очакването, че дясното пространство ще се завихри около една нова формация беше създадена ДСБ. Но ДСБ се оказа тясно-скроена партия, без ресурс да прибавя гласове и увеличава електоралната си маса, което прави подобно завихряне невъзможно. Там оцеляват барикадно.
Изход е преучредяването на десницата в процес, а не в еднократно събитие. Процес, който почива на граждански състоятелна и граждански състояла се полемика, както по рамковия възглед и големите десни ценности, така и по всевъзможното дясно и неговия противоречив, вътрешно разновиден състав. Поредното новоизлюпено партийно недоносче, поредната кампанийна “учредилка” само би засилила комедията в синьо.
Действителната десница не може да потегли елитарно и умозрително, по предначертан NGO проект, следвайки речникови дефиниции или водаческа мегаломания, а по силата на рояща идеи голяма гражданска полемика, мобилизираща се най-вероятно хаотично, но не фриволно, включила всички налични ресурси, прегърнала всевъзможното дясно.
Новите лица и сини авторитети трябва да издържат проверката на тази полемика, за да им повярват. Новите сини трябва да предявят морален аргумент спрямо своите представителства, защото там дефицитът е най-крещящ.
Доверието решава всичко, не кадрите. То прави синьото.
Задачата е проста – да се научим да печелим загубено доверие.
7/02/2006


Синьо 2
Бях обвинен в скандална употреба на червени думи като “лоно” и “издигам” спрямо сини политики. Промит ми се оказа мозъкът, от БКП. Как тогава да произнеса думата “народна” след края на НРБ. Кой ми наби в езика думата “народност” и как стана така, че един наръч десници днес се надпреварват да изобразяват народни партии. Защо тогава трябваше да разтрогнем словосъчетанието “народна република?” Не е ли истински обидно една народна партия да има три процента народна подкрепа.
Език мой -- враг мой. И ще се инфектираме безсмислено докато не престанем да обеззаразяваме думите. Да престанем да патрулираме в езика с ленинска бдителност. Нека четем смисъла, а не буквата. БКП е автор на всевъзможни езикови абсурди, но не тя е измислила лоното.
Лоното на природата са източниците на живота. Лоното на черквата са изворите на вярата. Лоното на нещо в идеята си голямо и в принципа си съхраняващо, на една ценностна система или народна кауза, това са нейните първопричини, изворите на смисъла, основанията да я направим своя. Лоното на една партия са нейните избиратели, тези които са я прегърнали като своя, дали са й гласа си, нахранили са я с доверието си, делегирали са й правата си.
Лоното е метафора на първоизточниците, на това което подхранва живота, вярата, или свободния граждански глас и по своя смисъл е противоположно на властта на кардиналите, на партийния кадър, на канцелариите, кабинетите и бюрата.
Институциите били те верски или светски, партийни или държавни не са лоно. Гласовете са лоното, електоратът, защото той разполага с гражданското доверие, от което произтича силата на всяка партия.
В лоното човек пребивава в мир с природата си, с вярата си, с гласа си -- в мир със себе си. Синьото лоно е естествено гражданско състояние или нагласа на група хора, които се определят и преживяват като политически различни по съвест, произход, ценности от други иначе определили се хора. Партията идва чрез институциите да наложи тази разлика.
Партията не е естествено състояние или нагласа, тя е машина, която добива власт и се храни с власт, но и пази цяло и разширява своето гражданско лоно. Други наричат това твърд електорат. Понятието “твърд електорат” ни говори за материал, а не за естествени състояния. То съдържа не лица, а изделия на политическата металургия.
Лоното не е матрица за серийна изработка на гласове. За разлика от партията то не търпи формална масовизация. В партийната членска маса влизаме с документи. На електоралното лоно естествено принадлежим по разнообразен личен начин, по силата на избор, на произход, на афект. Всеки един по свой собствен път, в едно или друго време, се е оказал в него или извън него. В чистия си вид електоралното лоно е волна материя -- доброволна, своеволна, фриволна -- и ако това не се разбира, партиите са обречени да го губят, да стъпкват кълновете на доверието, с което се хранят.
Целостта и социалната състоятелност на електоралното лоното е само по себе си политическа кауза. Канцеларското доволство на партийната върхушка не е. Защото всеки един от нея, в голия си вид има не кауза, а кожа да спасява.
Синьото лоно днес намираме разкъсано, разнебитено, разкаляно, а кълновете на доверието стъпкани от разгулния марш на предните партийни редици.
“Издигам” по смисъла си е дума съвсем на място за разлика, да речем, от номинирам, защото тази дума ни казва, че в електоралната “низина” състезателно възникват много и различни кандидати и след регламентиран процес един от тях бива официално посочен от партийната “висина” – той е.
Къде днес в синята низина да търсим и намерим кандидата си за президент? Няма нужда от това! Защото десните централи, чрез контактни групи, на закрити заседания, съвещателно, за 100 дни ще го изработят за нас, ще го извадят както заек от цилиндър и ще ни се каже – Той е. 100 дни ще го търсят сякаш Той се крие. 100 дни извънматочно ще го зачеват.
Всяко подобно съвещателно сговаряне на партийните върхушки иззема активността на електоралната низина, а тя е лоното, защото в нея покълват гласовете, избуява избора. Тази низина има своя собствена, изборно-процесуална, а не партийно-канцеларска динамика, която трябва да се зачита, съхранява и стимулира, защото в нея се крие както произходът така и целта на партийната политика.
Дали можем да спечелим президентските избори не е въпросът. Въпросът е дали можем да спечелим от тях като по повод тези избори започне процес по връщане на народното доверие в синьото пространство. Обща кандидатура за президент трябва да излезе не от цилиндъра на апаратни фокусници, а от предварителни избори в открито състезание на свободно заявили се кандидати от десните партии.
Синьото символизира причината на моя избор. Тази причина трябва да бъде ясно различима. Само тогава, когато направим това различие заразително ще станем отново повечето. Но коя е разликата – това е най-големият въпрос.
11/02/2006


Синьо 3
“Мнозинството на разума,” което ни предлага Антония Замбова, е една голяма и стара метафора, познала не по-малко демагогски употреби от други подобни метафори като “лоно” например. Ако се опитаме да намерим исторически състояли се образци на подобни мнозинства, вероятно ще се затрудним и ще трябва да се обърнем към съчинени островни държави като Утопия на Мор или към режими насилствено вразумили народонаселения.
С “големите метафори” е злоупотребено. От името на разума в света са вършени какви ли не социално-инженерни мерзости ала Пол Пот. Общности и нации са били целево рационализирани. В името на модернизацията се състоя комунизмът -- общество получено по научно-дисциплинарни методи. Homo Sovieticus е отдавна патентована рационализация.
Аз споделям етическия смисъл на фразата “синьо мнозинство на разума” и ми се иска то да бъде действително. Но какво правим със следния “голям български факт” -- поради качеството и капацитетът на българския политически елит, институциите на посткомунистическия реформаторски разум в един момент се оказаха извън страната – МВФ, НАТО, ЕС. България днес се нормализира по силата на международни бордове и патронаж. И това е разумният път. Това обаче лишава управлението на страната от основни инструменти, спрямо които се реализира различието между левите и десните политики – преразпределението, данъчното облагане, социалното подпомагане, намесата на държавата в различните сфери на живот, приватизация и децентрализация, и прочее въпроси, които в модерния свят десните решават различно от левите съгласно различни изходни представи за общо благо, благоустройство и политическо благоразумие.
Споменатите бордове правят практически невъзможно съставянето на нови реформаторски мнозинства в България, доколкото реформите за наложени отвън и по тяхната безалтернативност има пълно ляво-дясно вътрешно политическо съгласие. По тази причина мнозинствата, които могат да възникват са на основата не на лява или дясна политическа рационалност, а ирационални – по силата на харизма и шовинизъм, на вождизъм съчетан с народническа демагогия, на омраза и нетърпимост, на травматичен опит или протестна реакция.
Има и други категории нормализиращи мнозинства – моралните. Те не почиват на социално инженерство и управленско рационализации, на екзалтираност или твърдоглавие, а на естествено сложила се традиция, на етика, на колективно наследство, на културно спокойствие, на съхранителни и съхраняващи общността институции – институции без канцеларии.
Консерватизмът е идеология на съхранението чрез морален кодекс и авторитети, които не боравят с ведомствен инвентар и кадри. Тези институции и авторитети не идват да модернизират, а да съхраняват естествени общинни или граждански състояния. Съхранението е нормалното състояние.
Сред бордове на международна опека, българските граждани трябва да наложат себе си като нормализиращ фактор. Това става не по пътя на масово вразумяване с инструментите на властта, а на граждански изразен, императивен натиск върху политическите представителства да се вземат в ръце. Без лост и опорна точка подобен натиск е невъзможен. Устоите са опората, гласът - лостът. Трябва да ги предявим.
Нормално би било днес да живеем по-добре от вчера без да считаме свестните за луди. А разумът е само една от опорите на политическата нормалност наред с ценностите, правата и свободите, идеалите, споделеното общо благо. Иначе кой ще е критерият за благо-разумност на едни или други политики, кой ако не нещо по-високо от всички нас сега и тук взети заедно и всеки един от нас взет по отделно, нещо, което наричаме общо благо, нещо към което ние прибавяме стойност, така както бащите ни преди нас и синовете ни след нас това ще правят, за да живеят нормално, за да живеят щастливо.
2/22/2006


Трудни избори
Преди около половин година десните централи създадоха закрит формат, в който те трябваше съвещателно да изработят общ, автентично десен кандидат за президент. И щяха да застанат зад него срещу Лъжата, както сами разтръбиха. Форматът се оказа ялов, процесът – фарс. А Лъжата си стои на място и ги цака с досиета.
От половин година пред очите ни е в ход перманентна дясна галиматия – малка група предводители, хванали се за гърлата кривяха пози, налитаха като мухи на Лъжата, докато не се превърнаха самите те в лъжа. Половин година там зее крещяща суета и се практикува откровено фокусничество с вадене на кандидати като зайци от цилиндър.
Скрити зад въпросния формат, престорено угрижени, осемте десни лидери вкарваха и изкарваха от сцената разнообразни лица -- лъже победоносци, самоделни обединители, разнолика политическа шир-потреба от подопечен кадър и сервилни поклонници. Стана ясно, че десницата не разполага и не може да добие абсолютния минимум човешки ресурс – едно независимо избираемо лице, което да я върне в играта като реален, а не като площадно игрови претендент за властта.
Ако трябва сега да разкажем тази половин година ще се получи приказка за една лъжа, която грачи да не се допуска друга лъжа на власт. С лъжа лъжата не ще поправим.
След половин година черен съвещателен труд по канцеларското зачеване на десния Победоносец и Обединител може би ще се наложи да се повика гражданската матрица да го роди. И централите се питат дали да се обърнат към разнебитения си електорат, за да се опита той с гласа си да разсече гордиевият възел, който те завързаха.
Въпросът за лъжата и истината има и друго, по-общо от злобата на деня измерение. Днешната десница е добила арогантна гримаса, която издава обременено минало и тлеещи в нея бесове. Наляла се с вина, която тя отказва публично да признае, десницата се опитва да загърби тежките въпроси на своя произход, на своето време в управлението, на своя последвал провал и омаскаряване.
Примката от въпроси бавно се затяга: Защо не се състоя възмездието, синият съд за националната катастрофа, която Виденов устрои? Водена ли е политика на стиснати под масата ръце? Каква е връзката между досиета и корупция в периода на абсолютно дясно управление? Защо тихомълком беше реактивиран агентурния апарат на тоталитарната държава точно по време на раздържавяването, проведено от ОДС? Къде свършва и къде започва зоната на синия мрак, от който наднича забрадена клиентела? Къде е някогашното многомилионно синьо човешко гъмжило и защо враждебна пустиня днес опасва дясното пространство?
Водачите ни гледат обвинително, защото ние в погледа им бавно чезнем. А в зениците им гнезди страшна тайна, която плаши и отблъсква и ни кара да се махнем. И докато те не решат собствените си проблеми, докато не се разомагьосат, докато не зашлевят публично вещите лица на грабежа, десницата няма да може да решава проблемите на страната.
Въпросът днес не е кой обединява, а кой и как може да постигне максимална мобилизация на десните електорати на тези президентски избори. Обединението за разлика от мобилизацията е организационно, а не електорално състояние. Да се говори за обединение днес значи да се говори на халос.
И дилемата е същата дилема -- ДСБ или СДС -- мобилизация чрез втвърдяване на траещото в себе си “автентично” дясно ИЛИ трансформация в нещо друго. СДС търси да се трансформира -- преди въвличайки царя, а днес въвличайки ГЕРБ. Обратно на това, ДСБ държи да представлява безпрекословно и непримиримо това, което претендира да носи в зачатието си – твърдата бодлива костилка на автентичното дясно.
След като преучредяването на десницата се оказа мираж, кое е по-перспективното състояние – втвърдяването или трансформацията? Настоящият феодален характер на дясното пространство, раздробеността му около враждуващи помежду си водачи налага пряка лидерска намеса като разрешение на разрухата. Проблемът е пагубно тежък, за да се решава чрез подставени лица или заместници, съвещателно -- на контактни групи.
Лидерът е този, който максимално мобилизира и никой друг под него, встрани от него и вместо него. Следователно -- лидерите трябва да влязат в пряка изборна схватка с цел максимална мобилизация. Единствен лидерът може пряко да втвърдява или да трансформира статуквото и така да влияе на електоралните динамики. Ако лидерът за нищо не става, кой тогава вместо него става?
Трансформацията е път, който предполага наличната организационна разпокъсаност да се преобразува в някаква друга интегрираща система, някаква нова електорална матрица, нещо, което предлага ГЕРБ. Втвърдяването възпроизвежда раздробеността на осемте, която виждаме налице в споменатия вече формат оказал се напълно негоден.
Трансформиращ статуквото почин се наблюдава силно изразен у СДС и напълно отсъстващ у ДСБ. Лидерът на СДС, за разлика от този на ДСБ, е не просто готов, той гори лично да се кандидатира търсейки реванш срещу Първанов. Единият водач се въвлича пряко със суетната надежда исторически да се преутвърди и заедно с това да трансформира дясното статукво, другият се оттегля, за да го втвърдява и така да запази дела си в него.
Борисов е третият фактор, който, ако бъде допуснат да се бърка в споменатия формат, би решил дилемата в полза на трансформацията, а не на стагнацията. Подкрепяйки Стоянов първо срещу Костов и после срещу Първанов, генералът би спечелил еднакво и при загуба и при победа на Стоянов. Защото и в двата случая ГЕРБ поглъща СДС.
От подобна трансформация движението на генерала излиза големият бенефициент --придобива легитимността на естествен приемник и продължител на десницата на прехода, както пред страната така и пред света. Тук се набива на очи рисковият фактор, който генералът представлява – неговата почти рефлекторна политическа фриволност. Той първо дава рамо на Първанов, после на Стоянов, после на Абаджиев, после прави реверанс към Първанов, после към Стоянов, тросва се обиден, а после се угрижва за това, което го обижда, протяга ръце да го вземе, за да го захвърли в следващия миг и да запази харизматичната си стихия. Но има хватка в тази му фриволност. Така, стъпил здраво на огромна популярност, той успява да държи във въздуха всички останали около себе си -- до настъпването на уречен момент, ако такъв изобщо има набелязан.
С прякото участие на Стоянов на президентските избори подкрепен от Борисов, електоралната стихия ГЕРБ ще придойде в разграденото дясно пространство, структурно ще се разстави в него, за да атакува оттам властта като реално състояла се опозиция на управляващата тройна коалиция. Това би била най успешната игра на генерала -- да раздели дясното пространство в своя полза, защото той не иска всичко, той иска повечето. Това, което остане неприсвоено е това, което го отрича, собствената му алтернатива – Костов.
На горната игра разчита и самият Костов -- да участва в неизбежното преразпределение на дясното пространство, но без да изчезва, без да бъде претопен, без да трябва партията му да гъмжи около генерала. Той няма да получи всичко, няма да получи и повечето, но се надява да запази това, което вече има – мястото си в парламента. Позиционирайки се като алтернатива на Борисов, Костов ще излезе от подялбата като малкият бенефициент.
Така или иначе на тези избори десницата ще се гласува “за” или “против” Костов. И за да запази максимална мобилизация на електората си, Костов трябва да се яви самостоятелно на изборите.
Проблемът на харизматичния лидер е един – харизмата почива на колективно споделен афект. Тя събира и едновременно с това дели, като поддържа солидарността и любовта на едни хора чрез страха и омразата им към други. В режими на нормална демокрация харизматичните лидери лесно се банализират и разомагьосват, ако престанат да подклаждат достатъчно любов и омраза, да захранват афективни обществени състояния. Харизмата е изключително летливо нещо. Тя може да изчезне в миг поради най-нелепи обстоятелства, сякаш някой гаси ореола. По-добре би било да избираме измежду развити партии, а не измежду сияйни водачи, които гаснат като светулки, но сезонът е такъв.
Едно е ясно -- колкото е ясно кой може да бъде Костов, толкова е неясно кой може да бъде Борисов. Кое от двете тогава – втвърдяване около известното или претопяване в неизвестното. Костов или Борисов -- неизменно същият или фриволно другият?
14/06/2006