Home  

 
 

 
в. Дневник

Новите десни или как е възможно ново дясно мнозинство
България потъва в блатото на политическото безмълвие. Говоря за многозначително ниската избирателна активност, тези дни и през юни. Категоричен е отказът на хората да участват в какъвто и да било разговор с партийни централи, да участват в политическия процес. В критичната ситуацията, в която се намира както страната така и столицата, демонстративното неучастие, самоналоженото негласуване може да се окаже твърде опасно. Натрупва се широк електорален резерв с непредвидимо поведение, който всеки момент може да се задейства от случайно политическо подстрекателство. Задълбочава се декласирането на цялата политическа класа, която днес може да парадира единствено със снето си доверие.
Часът на истината за десница удари и въпросът днес стои така: Коя е “старата” и коя -- “новата” десница? Каква е отликата?
Новите десни схващат, че доверието отдавна вече не е пост-комунистическа даденост и че то може да бъде както дадено така и отнето. В традиционно синя София, сините гласове взети заедно се оказаха по-малко от червените. В тази ситуация, ДСБ се оказа не просто първата, а единствената реална политическа сила в дясно. Какво означава това за всички десни, включително и за самата ДСБ?
Стратегическото усилие на ДСБ от парламентарните избори насам съвсем не беше обединение или окрупняване на десницата, а секвестиране на дясното пространство, превземането му с взлом и придобиване на наемателите в него. Опитът за това започна с един хитроумен фал-старт в началото на софийската предизборна кампания, с преждевременното и безапелационно обявяване на своята кандидатура за кмет с надеждата това да предизвика спонтанен аборт на всеки друг алтернативен десен кандидат.
Възможно ли е окрупняването на десницата да се проведе от ДСБ или чрез едногласна втвърдена партийност? След парламентарните избори, ДСБ се самоназова “нова десница” и на фона на всеобщия смут в СДС, в това имаше известен смисъл, но за кратко. Съдена по своя партиен живот, идеология и политически манталитет, днес ДСБ е сведена до един малък костелив къс стара десница. ДСБ функционира по модела, със езика и организационна рутина на старото СДС – по силата на безалтернативен патронаж, демократичен централизъм, монологична говорна среда, щурмовщина и жертвен антикомунизъм. В ДСБ се наблюдава процес на самозатваряне и барикадна кампанийност, както в парламента така и в публичното пространство. Това води до антикомунистическо теснячество, което ефективно стеснява подкрепата на партията като радикализира формата и езика на протеста. В ситуация на относително стабилна парламентарна демокрация и климат на договаряне, това може да се окаже пагубно.
Кои са новите десни и как ще ги разпознаем? Три са отликите.
Първо: заемане на категорично разобличителна позиция спрямо Царя като основен, но не опонент, а имитативен претендент за част от дясното пространство. Не БСП, а Царят позьор, който не опонира, а подмамва с имитации, е реалното предизвикателство за новите десни, защото застрашава с подмяна, а не с конфронтация. Изборите и политическият процес в Германия легитимираха сътрудничеството на десни с леви в името на националните идеали. По подобен начин, Царят днес се опитва да твърди, че въпреки участието му в управляващата коалиция, той според възгледите си стои център-дясно. При евентуален разпад на наличната коалиция и скок на Царя в дясно, това би пратило малките десни котерии в периферията на политическото пространство. Това би довело до пределното им втвърдяване, за да не се смият те в царското движение, последвано от свиване -- до окончателно изчезване.
Днес, реалната сила на ДСБ спрямо СДС е в една разобличителна позиция към Царя имитатор. В СДС обаче тече преобличане на невестата и предстои да видим кога и как точно ще бъде връчена тя заедно с малката си зестра на Царя. В това се състои една от разликите на новото от старото – справянето с имитатори, а не с праволинейни комунисти.
Второ: необходима е полемика, която да изработи универсален хуманистичен език и десен общочовешки възглед, който да не предпоставя исторически антагонизъм като основание за съществуването си. Този възглед ще се изгради с превъзмогне на стария травматичен опит, натрупан във времена на тоталитаризъм последвани от безогледен преход, и с отказ от антикомунистическия заклинателен жаргон. Антикомунизмът не е въпрос на обособен възглед, а на травматично възникнал манталитет, на реактивна непоносимост на хора към хора. Антикомунистическо сектантство затормозва окрупняването на десницата, то няма капацитета да състави новото дясно мнозинство в България, защото има за аудитория на едно отмиращо малцинство.
Отварянето на посланията, програмните постановки, езикът на десницата за света намиращ се отвъд омагьосания кръг на синьото теснячество би я отворило към мнозинствата, към тези които търсят да видят в нея бъдеще, а не задъхано преиграване на едно травматично миналото.
Модерният десен проект би почивал на хуманистична нагласа, на възглед за човека и неговия естествен жизнен свят, а не на историческа обремененост и патологична омраза. Как да изречем този проект, когато езикът ни е опустял, задръстен с вторичните суровини на клетвено-експертната фразеология, които партийните централи бълват. Възмогването е дело на личности, които внушават устойчив мироглед и морална цялост, а не на протежирани апаратни герои с престорени лица.
Трето: необходим е вътрешно разногласен полемичен партиен живот по повод конкретни десни политики, послания и каузи, режими на враждуване и съюзи с останалите политически субекти. Окрупняването на десницата ще се случи чрез полемика, не по команда. Лидерски партии от отцепници пречат това да се случи – те са обречени да бъдат малки, застойни и апаратно втвърдени. Това стеснява тяхната периферната електорална подкрепа, необходима за печелене на избори, и води до умора на твърдия електорат. Лидерът се опакова в свой вътрешен партиен кръг с ефект на говорещо вълшебно огледалце, което затваря за гражданските енергии придадената към него партия. Окрупняването на десницата може да се състои единствено чрез инициативно политическо многогласие, а не с апаратно оркестриран демократически централизъм.
Шансът на новата десница са “фракциите”, а не партийните окопи.
Спомнете си БКП – болшевизацията на компартията преминава през забрана на фракционерството и неговата публична демонизация. Не без друго, в ситуация на преход, отварянето на БСП мина през вътрешното й роене на фракции, течения и крила, което само по себе си създаде условия за деболшевизацията й. В момента БСП изглежда да е най-многогласната партия. Така тя запази целостта си и електорално се възмогна.
Като партия, БСП игра най-силно на първия тур в синя София чрез свой партийно издигнат кандидат, който обаче се разпознава като вътрешно опозиционно, фракционно лице. Подобен е образът и на Генерала, който също както Дончева сам по себе си образува фракция поставен в партиен формат. И двамата кандидати имат мажоритарен потенциал именно по тази причина, по силата на своя “фракционен” образ.
В една голяма модерна дясна партия лидерът не играе вожд. Той е избран, за да оглави едно динамично инакомислие формиращо фракции, крила, течения и така да управлява постоянно менящото се партийно статукво. В една парламентарна демокрация, фракционерството е въпрос на нормален партиен живот -- за да няма застой, за не стихва спорът, за да не изсъхват идеите на корена си. Обновата идва по силата на аргумента, а не на апаратната маневра, защото това държи хората будни и ги въвлича в политическия процес. Фракциите по естествен път включват, а не изключват електорат и така разширяват партийното влияние. Втвърдяването прави обратното – то свива.
Фракциите привличат гласове, защото отварят партиите към едно дейно и разнообразно в характера си човешко мнозинство, така както разнообразието на пазара увеличава консумацията. Едно полемично ярко многогласие, което може да формира крила, течения, и фракции ще ни спаси от изчезване.
Новата десница ще възникне в спор, а не заклинателно. Новите десни ще се родят във фракциите по съвест, а не в окопите по команда или в колелата на апарата по функция.
30/10/2005


в. Дневник
Колонка: Antidote
Избори по време на гадене
“Баста!” изреваха в едно гърло 400 хиляди души с мътен поглед. Други, подобни на тях, избраха да не гласуват, което прави половината от тези с право на глас. Дошло е време парламентът да си даде сметка за мащаба на собствената си непредставителност, а политическата класа да се види набита в очите на безмълвно протестиращите мнозинства, които й биха дузпата наречена Волен Сидеров.
Няма без-откатна политика -- политика, в която тези, които избират, да не бъдат в някаква степен ритнати от тези, които са избрани. “Атака” е името на един контра-откат. “Атака” направи видима фашизоидната гримасата на едно евакуирано в кучи задник население -- завлечено, глобено, оцеляващо морално и материално. Това е цената на прехода – масови пристъпи на погнуса и бълнуване на яве за незабавна саморазправа с цялата държавническа сган, с хлъзгавата червено-синьо-жълта партийна тения, с организирано затлъстяващия парламент. “Атака” се оказа ведрото, в което разнообразен, но еднакво погнусен народ най-сетне повърна вкиснат стомашен сок след петнадесетгодишно сподавено гадене. Това ведро сега пазим да не се разплиска.
Едно общество не може да стои единно когато в него владее безогледен ламтеж, политически мотивиран или съвършено сляп. Едно общество може благополучно да се множи по силата на етически кодекс, защото етиката удържа продуктивната свързаност на хората във времето. На българската национална общност не и достига това, което се нарича етос -- етически завършен характер. Етосът е характерно и устойчиво съчетание на всеобщо споделени ценности, културни поведения и светогледни нагласи на един народ. Етосът съхранява народа във времето и го пази от само-разруха. Когато интересът на отделните лица започне да работи в противоречие на националния етос, започне да разпада и обезценява общността, идва момент на импулсивно-чувствено отзоваване на скапаната власт и експлозивна воля за колективно достойнство. В подобни случаи национализмът се явява като панически опит на едно лумпенизиращо се население да надвие моралния недоимък. Така, не преднамерено идеологически, а напълно компенсаторно може да бликне национален сантименализъм. Но веднъж станал афективен, той може да захрани някоя готова идеология.
Подобен национализъм възниква, за да трансформира масово споделени чувства за малоценност, подозрението че си безвъзвратно прахосан и употребен, че си бил източен, преметнат и обезчестен. В тази му сантиментална форма, национализмът имагинерно връща достойнството на унижените, утехата на угнетените и благото на нищите. Нещо повече, той морално спасява обичайните заподозрени – жалките отломки на партийните номенклатури, разпилените винтове на репресивния апарат, местните сатрапи обрасли с безмозъчна мускулатура. Национализмът е патетична форма на реабилитация на много мръсни пари и разнолик, но еднакво бастисан човешки фактор. Той провокира вторична ферментация на утайката. Но нация не се възражда с атомна електроцентрала и не се храни с вмирисаната плацента на “националния капитал”.
2/07/2005


Нация от мастило
Не е тайна, че на човек, живял достатъчно дълго в чужбина, в един момент започва да му липсва България, но не в лицето на съвкупния български народ. Липсват му близките. Липсва му общността, която е напуснал и на която дължи себе си и в този смисъл й принадлежи. Липсва му това съобщество на реални хора, които той знае по име и е познат с името си сред тях.
Нация, народ, народност -- това са все имагинерни тела, литературни конструкции, стратегически видения родени в исторически ситуации на оцеляване, на пределни изпитания, на жертвен подвиг, все неща възникнали през деветнайсети век с възгласа “свобода или смърт”, с волята за независимост, неща калени във войни и катастрофи. В нашия случай става дума за литература, от чийто мастилен масив извират реки от реална кръв, за да задвижат воденичния камък на българската суверенна държава. Когато изписаното мастило в името на един народ се слее с пролятата кръв за него получаваме смолата, която слепва хората в нация. Така, ако един ден на някой някъде му притрябва народа, той се обръща към Ботев, Вазов и Алеко, за да си го набави. Цялостните състояния на един народ са ни дадени в събирателни образи и в нищо по-реално.
Кои сме ние днес и с какво живеем като народ? Ако се огледаме по-внимателно ще видим, че в България е започнало да се случва това, което става отдавна навсякъде – рязко намалява производството на литературните ферменти на националната съзнателност, линеят събирателните образи, пресъхва мъзгата на високата книжовност. Националните литератури и изкуства са на отмиране за сметка на хаотично зараждащата се проза на едно многолико и многоцветно човечество поставено в условията на глобален книжен пазар. Броят на преводите на един автор са станали по-важни от броя на читателите в собствената му страна.
Българската “национална” литература свърши с комунизма -- последният за нас етап с поетически обагрена мисия и идеологически накалена свръх-задача. Симптоматичен е фактът, че дори днес, след петнадесет години преход, авторитетите в областта на писането и тълкуването са все хора добили мастития си вид по онова време, било поради или въпреки режима. Кои са днешните книжовници и каква е ползата от тях? Коя е днешната ни национална литература, чийто редове шептят или скандират народните уста? Какво от нея е взето в училищата и какво от това може да ни помогне да се съхраним, оцелеем или преродим? Вероятно нищо, но не защото сама по себе си съществуващата словесност за нищо не струва, а защото българите се намират в друга, некласическа ситуация, в момент на ускорено интегриране в една мозаечно съставена международна общност, а не на освободително отделяне. България не е тръгнала на смъртен бой, окървавена и опожарена, опълчена срещу беснеещ враг. Не просто България, светът е станал друг. Тук би било редно да цитирам пророческото изявление на един бивш министър на културата, който някога каза, че всичко написано след десети ноември ще се числи към пост-модернизма, а в пост-модерния свят националните литератури се разбягват.
От България днес се изисква да се справя, но не с поробител, а със собствената си неуправляемост, с риска, който тя представлява за другите народи в усилието си да присъства равноправно сред тях. Тя се стреми да принадлежи на едно съобщество, в което, за да перифразирам Адам Смит, действа невидима ръка, която прави така, че когато един негов член търси да реализира ползи за себе си, с това той прибавя към благото на всички. Обратно на тази невидимо благодетелна ръка, видимо патетичните изблици на национализъм днес правят така, че една страна, търсейки имагинерната си самородност, реално да вреди колкото на другите, толкова и на себе си.
Българското общество би изглеждало иначе, ако си го представим не като нация бликнала с кръвта на падналите и мастилото на поетите, а като плетеница от разнородни общности -- етнически, професионални, религиозни, възрастови, т.е. като сложно-съставен жизнен свят, а не като жива картина в края на “Хъшове”. Вглеждането, но не в екстатично застиналата образност, а в живота на общностите ще ни накара да познаем реалния размер на разрухата настъпила в обществото ни през последните петнадесет години. Преходът е историята на един системен правителствен провал по отношение на човека, семейството и общността за сметка на приватизацията на мощности от мъртъв железобетон, бичме и ламарина. Човекът е ресурсът подложен на най-безстопанствено и безсъвестно прахосване. Станахме свидетели на невиждано пропиляване на хората и разпад на техните естествени съобщества. Човекът като върховен предмет на всяко възможно управление беше сведен до саможив отпадък. Не нацията от мастило, а живото гражданство и неговата естествена среда – семейството и общностите, плаче за спешно реанимиране.
Днес, в ситуация на галопираща Атака, е станало необходимо да се гарантира честа на всеки човек, като незабавно бъде инкриминирана всяка възможна форма на подстрекателство към насилие и организирана саморазправа на едни хора с други на основата на възглед, раса, вероизповедание или каквото и да било друго човешко различие. Защото честта обича различието, а не приликата.
9/07/2005


Да вземеш, за да нямаш
Езикът има свойствата на това, което древните наричали “фармакон” -- отрова, която може както да лекува, така и да разболява в зависимост от дозата. Когато езикът се изтърка, той губи способност както да трови, така и да съвзема. Той престава да се чува. Банализирането на езика води до стерилизиране на сетивата, което лишава публичността от граждански фермент.
Днес нарастващо число експерти си служат със сценарно-игрови език, за да разглобяват и сглобяват политическата интрига, хипотетично да я надстройват докато тя се завърти в порочен кръг. Насреща им, вулгарен и метафорично замърсен, ехти гласа на Волен. Той ни тъпче главите с касапски метафори, за да събуди стадния инстинкт у нас. А гражданите искат да бъдат въвлечени в процеса на договаряне на собствената си управа, но не така хипотетично-игрово и не така екзалтирано-стадно. Защото едното представя политиката като система от сценични и задкулисни машинации, а другото като бушуваща орда. И в двете гражданството не е взето предвид.
Гражданската позиция е тази позиция, която може да има актуално санкционираща сила, морална или формална, по отношение на безотносително реални, а не сценарни политически въпроси. Например това, че вместо с конкретни политики, които биха имали определим ефект върху всекидневния живот на общностите, публичността твърде дълго е занимавана с враждуващи тясно партийни манталитети, с вождизъм, с идиосинкразиите на разнообразни парламентарни особи, с отколешна политическа непоносимост, която от изхвърлена от историята отива в царството на психопатологията.
Например следният въпрос за мен отдавна търси своя публичен отговор или поне трайно внимание: Каква е идеята на българина за общо благо и как конкретно се описва тя? Не за национален интерес и не за национална сигурност, не за национален футбол и не за национална кухня, а за общо благо -- за благото, което се ражда в усилието на индивида да живее по-добре морално и материално в своето семейство, а семейството в общността, и общността в обществото -- все семействени кръгове от себеподобни, на които естествено принадлежим. Какво конкретно се върши, но не от държавата, а от едно или друго партийно обусловено управление, за да се увеличава това благо като се има за основен партньор българина и после всички останали, по начина по както той може да бъде максимално продуктивен в собствената си среда? Какво стои в основата на общото благо, покупко-продажбата или етически кодекс като система от санкциониращи императиви.
Една древна мъдрост гласи следното: “Това, което можеш да купиш с пари, за нищо не струва.” Или иначе казано: “Само това, което не се купува, си струва.”
Какво у нас не е за продан? Тук всичко се купува и следователно за нищо не струва – съвестта, доверието, гласа, лицето. Ценностите имат монетарно клеймо, което им взима силата. Далаверата е формирала всенароден манталитет и всеобщовалидно мнение за нещата от живота, или както казват древните, докса. Лице в лице с нея, моралът е превърнат в очебиен парадокс. Ето, по силата на този манталитет, главата на София крещящо се вмириса, загни и шумно цопна в помията дето сама избълва. Пъргава лъжа се проточи по лицето на кмета и нагло бръкна с опашка в носа му. Затова днес той ползва тази препарирана усмивка, за да си скрие лицето.
Как наричаме тези, които си губят лицето, а не ума? Имаме ли диагноза за тях? Прибират ли ги някъде, някъде другаде освен в парламента. Имунизират ли ги някъде, някъде другаде освен в парламента. Епидемично ли е лицемерието? Болка за умиране ли е мерзостта? Може ли да медикализираме моралната безкачественост? Иде ли насреща ни медицински преврат? Дошло ли е време президентът да се обади на линейките да дойдат? Изглежда не, но все пак сме склонни да си го мислим, да си го представим, да го видим като че ще стане, защото го искаме да стане.
Затова днес се намираме в ситуация на Атака, която нахлу на сцената с воля за саморазправа -- не да раздава, а да отнема вече раздаденото, не да награждава, а да наказва, да мрази и бие и с огън и жупел да право-раздава.
Тази наша днешна орисия намираме шифрована в мита за Хюбрис и Немесис. Хюбрис е древното име на самодоволството и самозабравата. По силата на провидението обаче, Хюбрис е обречен да среща Немесис – древното име на възмездието и разправата. Парадиращото самодоволство, самозабрава неизбежно водят до зрелищна разправа, която в античността била предмет на разнообразно сценично и литературно претворяване. У нас избирателите си устройват подобно зрелище на всеки четири години. По силата на тези цикли, Виденов доведе Костов, а той Кобурга, а те Сидеров, etc.
Cui bono? или Кому това е полезно?
17/07/2005


Думи, думи, думи
В българския политически речник няма да намерим думата “щастие”. Политическият жаргон се отдръпва засрамен от нея. Тази дума е лишена от политически смисъл. Нещо повече, тя е напълно лишена от рационален смисъл, на български. Тогава какъв изобщо смисъл има тя? – Приказен. Щастието е вълшебно състояние -- невидимо, безтелесно, безтегловно, миражно. Не без друго приказките завършват с думите – и заживяха щастливо. За премеждията се разказва докато опрем в щастието, което слага край на разказа. То собствено започва там, където думите свършват. Щастието остава извън писаната книга на живота. Ако се опитаме да го впишем в нея, то ще стои нарочно подхвърлено там.
На български, словосъчетания от типа “управление на щастието” или “домакинство и щастие” биха звучали твърде нагласено и даже анекдотично. Не така стои въпросът с други континентални или англосаксонски политически традиции и техните административни езици, където щастието се дефинира като основен предмет на доброто управление, както на дома така и на държавата. През осемнадесети век възниква политическата категория “щастлив човек”. Ако приказките отказват да ни опишат този човек и неговия жизнен свят, то административно-управленските науки на просвещението се заемат именно с това.
Благото би била друга подобна категория, която пак по онова време, от метафизиката бива преместена в стопанските науки. Благо е богатството, което има благо-творен, а не разрушителен ефект върху живота на нациите поради политика на благо-разумно управление, а не на разхищение и разграбване. Общото благо и индивидуалното щастие престават да се разглеждат като метафизически или приказни състояния, защото стават пряко следствие от конкретно внедрени управленски макро и микро политики. Силата на добре устроеното общество се състои в това, че прави човека да увеличава общото благо докато вярва, че увеличава своето. Нещо повече, щастието се превръща във върховно човешко право, което държавата регламентирано опазва. Но всичко това така изречено звучи твърде балсамирано на български, може би защото у нас политическото въображение е все още в плен на Макиавели, на политиката разбрана като техника за налагане на личен авторитет, който се постулира като самоцел.
Велик е държавникът, който оставя в наследство на своя приемник една щастлива и благо-състоятелна нация. Ето ни пред още една чужда на политическия речник дума – наследство, или това, което превръща политика в държавник. Нея също няма да намерим в наръчника на Макиавели, защото наследство не се създава с машинации и клопки. Така, за да назовем държавниците, а не владетелите в съвременна България, ще ни трябва да намерим и каталогизираме наследството им. Работата е там, че политическият ни език отказва да говори за прехода в термините на наследството и приемствеността. Обществено споделената интуиция е не за наличие на наследство, не за градеж, а за грабеж. Не за процес, в който камък върху камък стои, а за разруха. Към владетелите на прехода съществува презумпция за патологична виновност. Така наследствена става единствено вината. Наследената вина е опустошителна за рода, като в древногръцка трагедия.
Държавник без да е произнесъл историческа реч или казал паметни слова не е познат. Има ли преходът своите писани или изречени прозрения, своя държавнически архив? Да си представим една библиотека, която съдържа прехода -- какво ще има да четем в нея? Нищо, защото преходът е име на машина за производство на вторични суровини. Какво ни остави в наследство Софиянски – планина от буквален боклук.
23/07/2006

Mea culpa
Гласувах за ДСБ. Нещо повече, взех активно участие в създаването на партията и после в нейната кампания. Вярвам, че със собствения си глас съм успял да прибавя и гласа на други. Изборите се състояха. Налице е коригирана политическа реалност. Дошло е време за равносметка на всички участвали, както на тези които дадоха гласовете си така и на тези, които им ги взеха. Активното гражданско съзнание изисква от гласувалите да се само-сезират и по съвест да си отговорят на следния въпрос: Какво от това, за което гласувахме се оказа наистина това, за което гласувахме? За себе си мога да кажа, че отговорът на този въпрос ме кара да живея в мир с гласа си.
Гласувах за СДС, докато преди две години СДС направи това невъзможно за мен. Без избор се оказах не само аз, но и много други хора. Събрахме се и поискахме създаването на ДСБ, за да върнем гласа си в процеса. Иван Костов сложи земя под краката ни когато тръгнахме да се отделяме от СДС. Той стана разделителната линия, зад която ние застанахме, за да си поискаме гласа обратно. Името на Костов стана най-лаконичното послание, което направи новата формация възможна, а после действителна. Ние се разделихме със СДС не по наша вина и не в наша полза, защото повечето останаха там. Това е все още случаят. ДСБ не можа да състави мнозинство в десницата. На тези избори десните сили препотвърдиха размера на предишното си парламентарно участие. ДСБ съставлява една трета от него -- една част земя заобиколена от две части блата.
Не бих гласувал за формации със заблатен произход, на партии с потенциал да се раздробяват вместо да консолидират. Става дума за партии основани на критични маси тясна клиентела, водени от етнически, групов или гилдиен интерес, все партии, които днес намираме пакетирани като ОДС и БНС. Части от тях могат спокойно да бъдат пререгистрирани като фирми. Ако на свой ред разпакетираме десницата, ще стане ясна аномалията, който днес представлява.
Наличното червено-жълто-оранжево партийно сплъстяване в парламента ефективно подменя гласа на избирателите. БСП се оказа притворна алтернатива на НДСВ, обратното е също вярно. БНС еластично “по софиянски” си криви лицето едновременно наляво и надясно. ДПС е безалтернативна протеза при съставяне на трикраки коалиции. Подобни поведения свиват подкрепата, доколкото смиват контраста, избелват различията и подменят представителността на сговарящите се страни. Гражданският смисъл на изборите, това че едни хора гласуват, за да се отделят по съвест от други хора, бива безпардонно пренебрегнат, което води до оттегляне на доверието.
ДСБ имаше историческия шанс и събра необходимата сила да тръгне сама на избори. Това е нейната стратегическа отлика, която в момента я поставя в изключително преимуществена позиция спрямо фалшивата спявка на партии с престорени гласове. ДСБ тръгна със открито лице, което на фона на всеобщото притваряне на лицата я прави заразително алтернативна и то спрямо всички, било то леви или десни пакетажи. Всичко това създава благоприятен за ДСБ момент да предприеме втората си голяма политическа кампания по окрупняване на десницата.
СДС хвърли себе си във въздуха. Как и къде точно ще падне тя и дали няма напълно да се разпилее предстои да видим наесен. ДСБ е стъпила здраво, но на много малка територия, с риск да се барикадира и да се задоволи с нея. Изчезващото СДС създава условия за капсулиране на ДСБ и превръщането и в монополна политическа задруга. Възмогването на СДС би предизвикало ДСБ конкурентно да настъпва в дясно, да поглъща разколебаните и излъганите десни провинции, което значи амбициозно да се отваря към тях чрез арсенал от нови лица и ярки послания. Има ли ги?
Отварянето на ДСБ е задължително за превръщането й в реална дясна сила с национална мисия и собствен ресурс за управление на страната. Мнозинството хора, които застанаха зад ДСБ го направиха с амбицията за това. С реализираното на тази тяхна амбиция, ДСБ трябва да опровергае лансираното подозрение, че тя представлява схема за социална сигурност и лична обезпеченост на малка група стари сини антуражи. Вярвам, че ние гражданите не взехме участие в синдикално мероприятие по отваряне на работни места в парламента на стари партийни протежета.
Запазване на предизборното статукво в ДСБ би било нелепо. Това статукво не е заредено с голямо бъдеще. Нека не се лъжем, ДСБ влезе в парламента не без решаващата роля на външни и случайни фактори -- на изненадващо ниската избирателна активност, както и на управленска самозабрава довела до разрухата в СДС. ДСБ стои спрямо своите непримирими опоненти по приблизително следния, също толкова непримирим начин – пет пъти по ниско от БСП, три пъти по-ниско от НДСВ, два пъти по-ниско от ДПС, след Атака и след ОДС.
Поставена в кризисен контекст, всяка една система минава в режим на самосъхранение. Възможни са два типа подобни режими – единият почива на затваряне, а другият на стратегическо отваряне на системата в пространството на кризата. Затварянето е режим на барикадно оцеляване. Експанзивното отваряне е най-ефикасната форма на самосъхранение в кризисен контекст, защото кара системата инициативно да се обновява и така да излиза от кризата като отваря и увеличава извън-кризисно пространство.
Затварянето на една партия може да се случи по два начина, електорално и апаратно. ДСБ може да се превърне в изолиран софийски анклав -- близо две трети от депутатите идват от София. Сърцевинният електорат на ДСБ е прогресивно застаряващ. Това са все хора с много повече минало, отколкото бъдеще, хора за които антикомунизма не е въпрос на обособен възглед, а на травматично възникнал манталитет. Подобно антикомунистическо теснячество би било фактор, но далеч не решаващ в едно бъдещо окрупняване на десницата. Затварянето на посланията, програмните постановки, светогледът на партията в кръга на синьото теснячество би я затворило за тези, които търсят да видят в нея проекция на бъдещето, а не единствено възможност за перманентно и травматично преиграване на миналото. Това прави обновата невъзможна, което само по себе си обрича нарастването.
Второ, налице е срастване на партийното ръководство на ДСБ с това на новата парламентарна група. Това е индикатор за втвърдяване на предизборното статукво в партията, което би довело до капсулиране на лидера в свой собствен апаратен кръг с ефект на говорещо вълшебно огледалце. Подобно статукво обрича партията на банализация, затормозва обновлението и я затваря за гражданските енергии в нея индуцирани от смута в дясно.
Да преброим лицата на обновата в края на този граждански вдъхновен поход по създаване и себедоказване на ДСБ. Прозира ли в края на този поход, неговото свещено начало? Видимо, Доктор Николай Михайлов остана единствен да крепи това начало и алегорично да ни го припомня. Като предизвикателство към всички нас от така наречената гражданска инициатива, той донесе на ДСБ два големи града, Варна и Стара Загора. Днес Доктора може да се радва не само на изключителна словесна, но и на електорална плътност. Баналността бяга от него като дявол от тамян и парламентът скоро ще узнае как става това.
Окрупняването на десницата е въпросът на въпросите. Кметските избори в София, ще го поставят с нова сила. Кой и как ще го решава, това е част от същия този въпрос. Решаването му по неизбежност ще изпречи ДСБ пред СДС, лице в лице. Ще се наложи тези две тела да си извадят главите от пясъка и да си проговорят, или щраусът ще изяде щраус.
Един силен и амбициозен десен “проект” би бил конкретизация на светогледна нагласа, а не на битов манталитет, историческа травма, патологичен срам или омраза. Как да изговорим клаузите на този проект когато езикът на десницата се е клиширал до вкаменелост. Налице са некадърни сглобки от експертна и заклинателна фразеология, клетви обрасли с цифри. Отсъства дясно-консервативен хуманизъм, който светогледно да предшества и така да ползва експертното говорене, да поставя графики и цифри не във връзка с проклятия, а с базисни човешки състояния и нагласи. Платформите да не погребват в себе си човека и неговия жизнен свят. Необходимо е публично възраждане на големите теми и въпроси, но от лица с широка и амбициозна визия родена извън амортизираните вече пропагандни машини. Електоралното разширение и окрупняване ще дойде от лица и послания, които внушават устойчив светоглед и морална цялост, а не от протежирани апаратни герои.
Научният социализъм се занимава със социално инженерни кампании за конструиране на щастлив човек ползвайки за целта държавата като свой основен инструмент. Десният възглед намира своя предмет в това, което наричаме естествени състояния на човека предвидени не в някоя правителствена програма, а в етическата уредба на щастието, която сама по себе си се преживява като естествено сложила се, а не като измислена и после наложена. За това търсим помощта на общностите, а не на държавните институции.
Неестествени са бедите и нещастията -- гладът, мизерията, унижението, причинени не от стихиите, а от човешка, твърде човешка слабост и низост. Моралната несъстоятелност е неестествена, защото разпада субекта на щастието, който в природата си е етически, а не инженерно предвиден. Нека се запитаме, в какъв свят живеят днес българите – в естествен или противоестествен? Как политически да олицетворим тази човешка, твърде човешка естественост -- това е големият въпрос на една десница, която мисли общото благо като предусловие за собственото си право на съществуване.
в. Дневник
7/21/2005

 

в. Капитал, Брой 16, 24 април 2004
За силното управление и малката държава
Раждането на една нова, заявено дясна партия поражда въпроси от различен характер. Например следните: Не е ли това всъщност едно безсмислено роене, предизвикано от лични раздори? Защо точно сега и защо точно такава партия? Кое е новото и кое старото в нея?
Отговорите на тези въпроси могат да бъдат различни поради нееднозначното естество на процесите, довели до идеята за създаване на тази нова политическа формация. По неизбежност тя възниква както по силата на снопове от лични амбиции и драматични микропроцеси, така и на предизвикателства от макрополитически характер. Второто е същинското условие, защото поражда
спор за принципи, а не интриги
Същественото е, че тази партия се създава с идеята да смени обяснението за това какво точно се случва с България днес и по силата на това да предложи нова държавна политика, нова система от управленски политики и в крайна сметка да наложи себе си като субект на едно ново управление.
Партийният живот в днешна България е възникнал в ситуацията на преход и се е изменял вследствие на този преход. Наличните партии в страната както вдясно, така и вляво от центъра, имат интерес той да трае максимално като тяхно естествено условие. Проблемът е, че преходът в България свърши. Раздържавяването е факт, както и създаването на свободен пазар, функциониращ граждански сектор и демократични институции на управление. Преходът протече паралелно с един до голяма степен неконтролиран разпад на тоталитарната държава. Това доведе до скриване на цели части от тази държава както в новите системи на управление, така и и в секторите на свободната гражданска, партийна и стопанска инициатива.
Преходът свърши. Остана статуквото, което той създаде. Именно това
статукво е условието за кризите
в страната - за недоверието в политическия процес, за просмукването на държавните институциите от интереси с криминогенен произход, за обострянето на подкупния характер на административно-бюрократичния апарат, за фасадната представителност на партиите, за пустеещите земи, села и градове, за демографкската амортизация на нацията. Това статукво е причина за неефективен растеж в частния сектор, от което следва оскъдното преразпределение в обществения сектор. В България може да няма дефицити, но има пълзяща оскъдица. В политиката това статукво наложи една добре оркестрирана подмяна на гласа на народа с партийни коалиции, които идват да маскират сенчести съглашения.
Организираната престъпност е мощен фактор на съществуващото в момента статукво. В това си качество тя се стреми да наложи свой, „сенчест“ проект за България. В хода на самоизтребването си тази престъпност не намалява, обратно тя епидемично нараства, показно закоравява, а това прави нейния проект все по-натрапливо действителен. В него България е голяма и слаба, разклатена държава, в която безмълвно битува един линеещ народ, българският. Вярното описание на този боледуващ прехода народ се родее с трагичното.
Преходът като обяснение на разнообразните български обществено-политически и икономически аномалии е вече невалиден. Днешна България иска ново обяснение, което да развие една нова идея за управление. Защото България в момента е това, което тя е нормално да бъде вследствие (тук разбирай в края) на този преход. В България са налице не преходни състояния и спорадични аномалии, а „нормални“ кризи, които искат съответни управленски грижи и решения от пригодни за това политически субекти.
Направата на тази нова партия ще бъде различна и така алтернативна на партиите на прехода. Тя е замислена като електорална, а това ще рече като
партия, ориентирана изключително към избирателя
Нейният вътрешнопартиен живот ще зависи от конкретните електорални динамики по места, в различните общности на страната. Това, което ще я прави политически реална, ще бъде гражданството, съставено от нейни регистрирани симпатизанти. Това гражданство ще кара партията да води открит и интензивен обществен, а не само организационен живот. Форумът на учредителите, клубовете и свободните асоциации на симпатизантите ще могат да дебатират и формират както национални така и локални управленски политики, засягащи непосредствено тях самите. Това естествено ще обезсмисли оркестрираните партийни събрания, дисциплинирания централизъм, идеологическото фанатизиране на членската маса. Присъствието, което местните структури ще имат в националните форуми на партията и в парламента, ще зависи непосредствено от тяхната реална електорална подкрепа по места. Партията ще бъде организационно малка и максимално опростена като апарат и структура, но реално политически представителна.
Как една партия ще управлява зависи пряко от принципа на нейната организация, от системата на нейния партиен живот и апаратни навици, не само от нейната програма и идейна фразеология. В този смисъл новата партия ще управлява в съгласие със своя собствен както ценностен, така и организационен принцип. Логично и естествено е тя да води политика на децентрализиция в управлението на страната, на намаляване и олекотяване на административно-бюрократичното тяло на държавата, на регулативно стимулиране на местното самоуправление и стопанска инициатива на гражданите, на това проблемите да се решават там, където възникват, и от тези, които те пряко касаят, на това благата да станат реално достъпни за тези, които ги създават.
В този смисъл това ще бъде партия на „малката държава“ и на силното управление
Как разбираме това? „Малката държава“ означава реално малка и добре менажирана държавна собственост, лек и ефективен административен апарат, ненамеса в частния и обществения сектор както в стопанските, така и в духовните му измерения, невъзможност за административна опека и контрол в медиата, образованието и културата. В една такава „малка държава“ силното управление се състои в това правителството да изработва и прилага система от ефикасни политики, които да увеличават общото благосъстояние и чувството за лично благополучие, като накарат държавната, частната и обществената сила в страната да сработят като един добре регулиран и точен часовников механизъм. Силното управление би се видяло в това, че днес живеем по-добре от вчера във всеки един социален мащаб както в материален, така и в морален смисъл.
Въпросът е има ли реални алтернативи дясното управление в днешна България. Алтернативна ли е традиционно лансираната лява идея за „социална държава“. Нейното главно преимущество се предполага да бъде в това, че тя може да наложи механизъм на справедливо преразпределение на общото благо и така да „рехабилитира“ социално слабите в процеса на едно държавно администрирано натрупване. Дотук това звучи добре, ако не допълним, че „социалната държава“ предполага наличието на един голям административно-бюрократичен преразпределителен механизъм, който сам по себе си е значителен консуматор. В бедни държави такъв механизъм може да отделя за себе си повече, отколкото ефективно преразпределя за другите.
Социалната държава е „голяма“ държава с високи ведомствени разходи. Тя е реално възможна само в условията на съответно висок икономически ръст, какъвто в България не се наблюдава. Социалното подпомагане представлява невъзвращаеми разходи, които в крайна сметка ''стимулират'' социално слабите да останат социално слаби. Тази държава не води нито до икономическо овластяване на способните и инициативните, нито до равновесно и всеобщо споделено благополучие. Тя единствено задълбочава необходимостта от себе си, като скрито възпроизвежда социална слабост.
За да излезе от прехода, за да се справи с моралната и стопанската амортизация на нацията, на България е необходимо не ляво преразпределение, а десен баланс на икономическо стимулиране спрямо социалното подпомагане, на кредити спрямо помощи, на лична сигурност спрямо общественото осигуряване.
Статукво на прехода доведе до опасно разхищение на тази велика мощност - човека. Сякаш бе забравено, че основният ресурс, уникалната мощност на държавата са хората, националното множество, не просто заводите, банките, фирмите. Чувството за общо благо катастрофално изчезва, защото основанието на всяко благополучие, зародишът на всяко занятие, водещо до замогване, се счита за безвъпросно криминален. Необходима е незабавна реабилитация на насъщни колективни ценностни нагласи, която може да стане само в процеса на стимулирано разширяване на светлия бизнес за сметка на сенчестия, на управленско опазване свободата и общественото достойнство на предприемчивостта.
Необходима е политика, ориентирана към индивида, към личността, към човека в естественото му съжителство с другите. Необходимо е формирането на дейна дясна публичност което да върне в политическия процес все по-безмълвното и омерзено гражданство. Сърдитият отказ на младите да гласуват е вече твърде масов, за да бъде пренебрегван. У нас е станало така, че тези, които мечтаят, не гласуват. Мнението, че политиката убива мечтите, е всеобщо споделено. Тези сърдито негласуващи млади тръгват да гонят мечтите си, но не в България. Те заминават, за да ги спасят. А един народ, който се лишава от мечтатели, упада. България ще стане действително силна тогава, когато успее да върне и да съхрани за себе си все по-малкото мечтатели, които ражда.
Но преди да се случи всичко това, ние сами трябва да върнем България в мечтите си, за да ни повярват. Само така ще успеем да върнем гласа на народа в политиката, като опазим достойнството на това да желаеш да избираш и да бъдеш избиран, като поставим гражданите в ситуация на реален политически избор, като върнем волята на българина в управлението на неговия непосредствен жизнен свят.
Съхранението е духът на консерватизма, на същински силното управление. Станало е неизбежно да се управлява силно в България, а то ще рече решително да се променя и реформира това, което разсипва човешката сила в нея. Десните промени са тези, които могат да създават и рационализират режимите на съхраняване и увеличаване на общото благо чрез личното благополучие, на колективното спокойствие чрез личната сигурност, на идеята за национално достойнство чрез чувството за лична чест.
Човекът е силен, когато е свободен. Силното управление представлява препотвърдена свобода, а не подопечност. Силната политика е политика на регулирана ненамеса както в природата на съвестта и моралните чувства, така и в природата на пазара и материалните интереси.
Силното управление прави човека свободен да реализира мечтите си и да успява в начинанията си, бидейки естествена част на едно ценностно скрепено съобщество, съставено от индивиди, радикално различни в най-съкровените си подбуди. Силата на България ще дойде от свободата, която ще ни направи да живеем благополучно като един многолик народ.
Основна цел на едно силно дясно управление на България е също така намаляването рисковостта на страната спрямо нейните съседи и партньори. Днешна България е стратегически отслабена страна, защото в нея все още владее порочната конюнктура на прехода. В обновената евро-атлантическа система за сигурност слабо управляваните държави се считат за огнища на завишен риск. Днешна България няма друга алтернатива, освен да стане вътрешно силна, за да може ефективно да управлява себе си в системата на евро-атлантическото съобщество.