Home

 

 

 

 
В. Дневник

29 Декември, 2003
Интервютю взе Румяна Червенкова

В: За пореден път се връщате за Коледа и след като преживяхте терористичните удари в САЩ през 2001 г., сега и в България изпращаме годината с национален траур заради първите жертви в Ирак.
- Това е голяма трагедия - смъртта на пет души, една много лоша новина за нас. Но Ирак е горещ фронт, там тероризмът е станал гибелно всекидневие и ако някой си е мислел, че нашето участие там е нещо като разходка с автомати, до голяма степен се е лъгал. Подобни трагедии могат да взривят разбирането на смисъла на общото дело, в което участваме, на мисията ни. Затова ние трябва заедно да се учим да говорим за тази трагедия и така да възпитаваме чувствата и разсъдъка си за това, което има да става.
В: Опасността е от употреба на случилото се извън този контекст. Ние досега декларирахме, че сме във войната с тероризма, но за пръв път я усетихме реално. И вече се появиха реакции, че българските войници са просто пушечно месо, което обезсмисля не само мисията, но и смъртта на тези момчета
- Моето впечатление е, че в България разбирането на тези въпроси е дълбоко в себе си проблематично, защото тук не съществува тълкуващ елит, който да подготвя обществото адекватно да се справя с реалностите в света и нашата обреченост да живеем в тях. Когато един реално военен ангажимент бива поет от България, много близко до ума е да се мисли, че животът на войниците ще е в опасност. Това е реалността на войната. Жертвоготовността е зададена в самото понятие за войник. Сега, когато България активно се отваря към света, ние започваме да изпитваме критичните състояния на този свят.
В: Атентатите в Ирак и почти всекидневните жертви поддържат споровете около смисъла и необходимостта на проведената под ръководството на САЩ военна операция. Доминира гледната точка, която отчита преди всичко жертвите, за сметка на това, което се постига и което самите иракчани отчитат - нормализацията и отварянето на страната към света. Всъщност има ли мярка за успех в такава ситуация?
- Успехът се вижда в процесите, не в резултатите. Защото всеки резултат в тази ситуация е предпоследен. Войната с тероризма не е класическа война, в която да стигнем до окончателен разгром на врага, безусловна капитулация с дата. Дори думата война не е точна, когато става въпрос за справяне с тероризма. Успех в този случай би било отмирането на тероризма. В този смисъл успехът не може да се мери в класически термини. Очевидно отсъства механизъм, който да ни показва в каква степен ние печелим или губим тази война и какво е съотношението на силите в нея. В същото време огромни средства се изсипват в Ирак за възстановяването на инфраструктурата, за строеж на нови съоръжения, болници, училища, за възстановяването на нормалния градски живот на Багдад. Но както винаги, лошите новини са новините и медиите се хранят именно с тях.
В: Заради трагедията с българските войници ще станат ли по-убедителни за общественото мнение публичните фигури, които твърдят, че включването на страната в антитерористичната коалиция е било грешка и че неутралитетът е по-добрият избор?
- Неутралитетът в съвременното състояние на несигурност е безсмислен. При лице в лице с тероризма подобно положение не може да има. Той не е държава или група държави, с които може да се преговаря и спрямо които можем да се определим като неутрални. Ако тероризмът представлява нова масирана заплаха, то можем да кажем, че класическите понятия за позиционна отбрана или неутралитет са анахронизъм.
В: А реална ли е представата, че невключването в коалицията носи повече гаранции срещу терористични действия?
- Абсолютно не, Турция е един добър пример. Тя се опита да не участва и не подкрепи активно операцията в Ирак. Въпреки това тя беше ударена. Тероризмът днес атакува западното обществено устройство, а не едни за сметка на други държави. Системата на управление на света, либералната демокрация като политически феномен е под обстрел, а с това основните й принципи, свободата на съвестта и пазара. Тероризмът може да се случва навсякъде. Неговият смисъл е в пределното дезорганизиране на организираните форми на живот, удар по света в неговата цялост. Пощадени няма да има. И България като съставна част на този свят е еднакво застрашена от разпада му.
Но реалната заплаха за националната сигурност на България е “стратегически” отслабената държавност. В този смисъл най-доброто средство за дезорганизиране на организираната престъпност е отварянето на страната към международния живот, към света, който днес е под атака. България не може едновременно да се отваря в света и заедно с това да не бъде част от него, т.е. да не участва в спасяването му.
В: Изминалата година беше рекордна по взривове и показни убийства, за които управляващите се опитаха да ни обяснят, че не ни засягат, защото престъпниците се бият помежду си
- Съгласно идеята на гражданското общество подобно изказване е най-малкото политически неграмотно. В термините на това общество всички граждани са еднакви пред закона и различни пред съвестта си. Не може част от тях, каквито и да са те, да да бъдат извадени пред скобата на закона и дефинирани като група със специална самоубйствена функция. Ясно е, че тази група прогресивно нараства, а не намалява в хода на самоизтребването си.
В: Казахте, че слабата държавност е централният проблем и че преодоляването му е свързано с интеграцията в ЕС и НАТО, т.е., решението отново е отвън. Това не е ли илюзия?
- Аз мисля, че светът отвън не е в никакъв случай илюзия. Това е здравата реалност. За да не падне държавата, тя трябва да се облегне, да стъпи на здраво. И отвореният свят предлага подобна здравина. Така както валутният борд стабилизира страната финансово, по същия начин биха действали всички международни ангажименти на страната, най-вече към ЕС и НАТО.
В: Въпросът има и друг ъгъл - има ли на какво да се облегнат ЕС и НАТО в България от гледна точка на политическата ситуация у нас? Допитване на “Алфа рисърч” показва, че над половината от българите смятат, че общото състояние на страната се влошава въпреки подобряващите се икономически показатели.
- Това като че ли е другият голям проблем на България - политическата ситуация. Разбира се, съществуват и икономически, и всякакви други проблеми, но в крайна сметка това, което изглежда нечитаво, е политическият елит. Снето е доверието в него. Този елит е нищожен. Той е морално паднал. Това създава чувство на обреченост, на проклятие, защото човекът не само иска да яде, но и да мечтае. Ние сме свидетели на едно общество, в което е станало нелепо да се мечтае и да се вярва. Това, което лично на мен ми прави впечатление, е, че тук ума владее едно вулгарно-материалистическо обяснение на всичко, което става и може да стане. Всичко е далавера. Така далавера трябва да бъде и войната в Ирак, и борбата с тероризма. Далавераджийсвото се е превърнало във всеобщ манталитет. Проблем на България е деморализацията не само на политиката, но и на всекидневния граждански рефлекс. Има отказ на хората да допускат обяснения от съвършено друго, не вулгарно, а идеално естество.
В: Успяхте ли, откакто сте тук, да се ориентирате в политическите процеси, да разберете какво се случва в мнозинството, в левицата и в десницата, кой за какво се бори, кой с кого и за какво се конфронтира и съюзява? Експериментът, наречен разбиване на двуполюсния модел, засега като че ли успява за сметка на дясното политическо пространство, където процесите изглеждат драматични.
- Наблюдава се отмиране на политическото. То е живо само когато носи идеята за честно и достойно обществено представителство. И това най-добре се разбира от състоянието на СДС. Ако се проследи поведението на лидера му в лицето на Надежда Михайлова около местните избори, може да се види ясно принципът, на който това лидерство почива - самообращение, власт на всяка цена, и, разбира се, далавера. За мен СДС вече не представлява граждански идеал, а срам.
Левицата си е задала отдавна въпроса що е социализъм и има ли той почва у нас. БСП е една партия с дълга история и традиции и в този смисъл в поведението си е много по-консервативна, отколкото претендиращите за консервативност други партии. Тя е политическо животно със силно развито чувство за самосъхранение. Десницата в България е възниквала и се е осъзнавала в период на усилно раздържавяване, придружено от ескалираща корупция и клиентелизъм. Тук идва и голямото изпитание - идеите да издържат на изкушенията.
Отказът на все повече хора да гласуват идва със загубата на гражданските идеали. Едно е човек да не гласува от безразличие. Друго е, когато той активно избира да не гласува, да не делегира никому правото на управление. Младите хора са склонни да идеализират повече от възрастните, те са в по-малка степен циници и така са движени от идеализации, иначе казано, позволяват си да мечтаят по повод живота си. В този смисъл заминаването на младите е изтичане на мечтателите, на тези, които търсят не само по-добър материален живот, но и място, в което е нормално, за да не кажа достойно, да се мечтае. Ако една държава лиши себе си от мечтатели, тя със сигурност ще се изроди морално и ще отслабне умствено. Това, което по принцип движи интелекта, е смелостта на човек да си представя живота по-добър и така да се захване да го направи по-добър.
В: Как според вас десницата може да излезе от кризата, в която е изпаднала и сякаш заплашва да е задълго?
- Грешно е да се дефинира проблемът на десницата в България като проблем на апарата на СДС. Опасно е да се закачат високи идеи за свободно падащи тела. Въпросът е не как да се поправи счупеният апарат на СДС, а как да се възпита консервативен обществен рефлекс като партийно предусловие. Необходимо е формирането на реален десен възглед, споделен от един по-широк кръг, да го наречем елит, който императивно да настоява за ненакърняването на принципа и така да се превърне в авторитетно настоятелство на една партийна десница.

23 Февруари, 2003
Интервюто взе Румяна Червенкова
В: Има ли вариант войната в Ирак да не се състои и как може да стане това?
- Да кажа веднага как стои проблемът за мен, за да не бъда криворазбран после, когато навлезем в тресавището на така създалата се невъзможна, крайно рискова ситуация. Изборът про и контра тази война е извънредно труден, както Копринка Червенкова наскоро писа, и особено тогава, когато човек не бърза да си намаже лицето със сажди и да започне да скандира "прави любов, а не война".
Аз не вярвам във войните. Аз съм против тази война, която според дефиницията си е превантивна. Тя би създала опасен прецедент в международните отношения и може да даде начало на серия подобни интервенции. Аз съм против тази превантивна война да се води едностранно или в ситуационни коалиции през главата на Съвета за сигурност. Аз съм също така против в този съвет да се разиграват сълзотворни спектакли ала Комеди Франсез. Против съм също антиамериканизмът да става съдържание на популистки езици и изборни платформи и така да обуславя политическия ангажимент на дадени правителства, немското в случая. Аз съм против Съветът за сигурност да бъде сведен до салон за безделно дебатиране, в един форум без следствия, който всеки диктатор може да осмива. За около 12 години този съвет е приел 17 резолюции по Ирак и всички те са с нулев ефект. Очевидно през цялото това време този орган е упражнявал един лек, куртоазен натиск. Това че случаят с Ирак се гледа все още от този съвет, се дължи изключително на Колин Пауъл. Ако зависеше от соколите, накацали около Буш, войната отдавна да беше свършила, а с това и компетенциите на ООН по въпроса, а Франция щеше да съчинява спънати обяснения как така толкова много нейни компании са замесени в производствата на арсенали в Ирак. Може би затова Ширак превръща бламирането на процеса в национална кауза и си позволява да си изпуска нервите пред цяла Източна Европа. Аз смятам за унизителен този гръмък френско-германски антиамерикански буфосинхронизъм, който вече концертира и по улиците и в локалите на Европа след бурната си премиера миналия петък в Съвета за сигурност. Ако стоманен пръстен от 200 хилядна американска армия не стягаше днес Саддам, резолюциите на Съвета за сигурност биха имали силата на натраплива политическа графомания. Шанс на мира беше даден, но не безкраен шанс. Този шанс изтича в края на март. След това войната ще е в ход, ако сам Саддам не я спре, а той може да я спре. Единственото нещо, което може да предотврати тази война, е тя да стане неизбежна за Саддам.
Но въпросът отдавна не е само войната, кога и как ще свърши тя. На война като на война - несметни жертви, хаос, разруха, пирова победа, катастрофичност. По това няма спор - ако може да няма, война не трябва да има. Но съществува и друг въпрос, не по-малко сериозен: дали международната общност ще може да наложи редица свои решения на един изпечен тиранин-рецидивист или ще стане за смях. Дали Европа няма изведнъж да остарее и да остане в склада на историята, повалена от хроничен политически артрит.
В: Масовите протести миналата седмица в европейските градове, които обозначиха Буш като агресор, а Саддам като жертва , как отговарят на този въпрос?
-Антиамериканското чувство, което днес прелива по улиците и площадите на Европа, има дълго зараждане. Американският диктат - културен, политически, икономически, не е от вчера. Клинтъновата прекомерно агресивна външна политика и внос на демокрация с груба сила, включително и на Балканите, е един от факторите. Не без друго Буш младши в изборната си програма се противопостави рязко на създаването на американски протекторатни зони по света и стартиране на социално-инженерни кампании в тях, на конструирането на нации и национални държави. Единадесети септември отмени тази предизборна програма за добре дозирана и фокусирана намеса и върна на дневен ред необходимостта от форсирано инсталиране на демократични институции във взривоопасни райони и гнезда на тероризъм. Независимо от външнополитическата му арогантност, на Клинтън обаче се гледа като на анекдотично похотлив персонаж, един балаганен президент, който си изпати от американския пуританизъм по максимално комичен начин. Все пак позорището "Клинтън" се разви в ситуацията на икономическо чудо в Щатите, на безпрецедентно геополитическо надмощие на Запада над Изтока. Постепенно антиамериканизмът стана въпрос на добър политически тон и шумна интелектуална поза.
И дойде денят 11 септември, когато фрустрирани интелектуалци и слоеве надъхан народ изрази този сантимент по един особено болезнен начин - като едно ехидно злорадство, за да не кажа сподавен триумф. Тогава духът на антиамериканизма излезе изцяло от бутилката и състави своя лозунг: пада му се на големия брат, тъпият побойник Буш си го получи в зъбите. Образът на Буш в Европа е съвършено различен от този на Клинтън и това е съществено. При Буш не се наблюдават карнавални, или да кажем - "смекчаващи вината смехови обстоятелства". Но едва днес този дух прие своето адекватно и масово изражение. Антивоенните демонстрации дадоха легитимно лице на антиамериканизма и всички тези, дето скрито или прикрито честваха сриването на "близнаците", сега можаха открито да демонстрират по улиците своята ненавист и да парадират за морална победа над бесовете на Америка. Победа, но кой и как ще употреби тази победа, след като улиците се разотидат обратно по стаите и включат телевизорите, за да си набавят поредната доза одържавен антиамериканизъм. А Саддам е "непричом". Дали това, което кара Саддам да дава собствената си кръв, за да бъде с нея преписан Коранът, е същото това нещо, което го прави приемлив за френските интелектуални и политически елити? Саддам, този изкусен тиранин-буфон, предаде в Съвета за сигурност 12 хиляди страници доклад, един колосален в изработката си документ, разкриващ военната му мощ до последния шомпул, едно неимоверно предизвикателство за преводачи и анализатори, една монументална шега с процеса на разоръжаването. Очевидно тази крещяща външнополитическа буфонада представлява едно артистично, смекчаващо вината обстоятелство, което само френските елити истински ценят.
В: Мнозина видяха в кризата около Ирак доказателство, че разпадът на сегашния глобален ред е в ход - към често споменавания от Франция, Русия и Китай многополюсен свят, в който няма да доминира една свръхсила. Никой обаче не се ангажира с конкретните измерения на този разпад.
- Вместо да хвърля в паника, разломът в международните институции извиква масова еуфория. Нека да помислим до какво би довел един необратим колапс на международния ред и архитектура за сигурност: до неуправляеми регионални конфликти и граждански войни, до "балканизация" на света - но не с шишанета и засукани мустаци, а с оръжия за масово унищожение. Самото наличие на подобни оръжия в ръцете на неуправляеми режими, сатрапи-буфони и конспиративни мрежи налага необходимостта от всеобщ ред. Средствата за масово поражение дефинират безусловната нужда от такъв ред. Рухването на този ред и неговите институции би довело Ирак в Иран, Израел в Ирак, Турция в Гърция, Северна Корея в Южна Корея, Индия в Пакистан, Албания в Македония, България в Албания, Русия в Украйна, с една дума - световен батак и систематично изпаряване на народи, етноси, племена, населения, до последната молекула от техния човешки състав.
Нека се запитаме какво реално търсеше Америка в подвижните пясъци на Балканите - петрол и неземни богатства или налагане на ред в задния двор на Европа, който тогава пропадаше. Къде бяха Франция и Германия, когато падаха бомбите над Косово и хуманитарно бедствие погълна полуострова? Защо не се опълчиха, защо тогава не разцепиха НАТО и ООН? Къде беше Съветът за сигурност да заседава, защо никой не го сезира? Защото през своите два мандата Клинтън прескачаше ООН като една камара бюра, струпани по пътя на Америка към света.
Казусът Милошевич като че ли нарочно се забрави. Как дефинираме Милошевич като сатрап, различен от Саддам, за да примирим противоположните позиции тогава и сега на Франция и Германия? Ще станат ли Балканите Европа без намесата на Америка? Какво е Босна и ще стане ли тя френски протекторат? Какво е Косово и ще стане ли то немски протекторат? Какво ще бъде Македония? Кой ще плаща за една независима система на европейска сигурност, данъкоплатци от кои точно страни, след като в Европа данъците са достигнали предела на социалната търпимост?
България обаче е фрустрирана от трудността на задачата да разпредели най-вярно и ако може - поравно интересите си във ветрилото от "френско-германската" Европа до САЩ
- За България Франция изнася главно култура на хранене и идиосинкразен интелектуализъм, а не сигурност. Един френски президент веднъж закуси с група български интелектуалци и така направи история с кроасани. Но дали няма да си останем в разкладката - политическа, икономическа, военно-стратегическа, на тази френска закуска? Това е въпросът. Назовете ръста на френските инвестиции у нас и си отговорете каква й е България на Франция. Тогава ще кажете - да идва дядо Иван, да ни прегърне и да се свърши, защото единствен той истински ни обича и ни ревнува поради това! И ще ни варди безплатно.
По-простото е по-вярно, казва Окам. Равноправието на държавите в Европа може да се гарантира от неравноправието на Европа спрямо Америка. В националния интерес на малка България е Франция и Германия да имат Голям брат. Ако този брат се казва САЩ, тогава сме зад него. България има интерес Северноатлантическият алианс да стои така сплотен, както винаги преди, а Русия обратно, да е в хроничен разпад. Америка в качеството си на всеобща рестриктивна сила дава реален шанс на България да бъде включена в общия ред за сигурност и европейско преразпределение. Иначе Русия ще стъпи с два крака на Балканите в момента, в който Америка се изтегли, а с това у нас ще дойде "новоруският" почин, който не е съветският, но това е друга тема.
В: Как преценявате поведението на българските политици като аспект на националната сигурност и интереси, за които те толкова обичат да говорят?
- Мегаломания, съчетана параноя е основното, масово споделеното чувство сред властимащите в България. Това е парадоксално душевно състояние, при което манията за значителност се обостря от страха от наказание поради тази значителност, защото опасността се вижда да идва не от това, че някой реално ни застрашава, а от това, че сме много-значителни. Подобна визионерна маниакалност на бивши, настоящи и бъдещи управници в много по-сериозна степен би застрашила националната сигурност на страната от всеки възможен, потенциален или актуален неин враг.
Опасността от това да не бъдем изобщо забелязани е далеч по-реална в сравнение с опасността от това да бъдем забелязани, за да бъдем наказани. Непосредствената опасност за България не са ракетите на Саддам, които могат да ударят по Бургас, а маргинализацията, т.е. изчезването ни от политикономическите разчети на международните сили и институции. Подобна маргинализация може единствено да засили хуманитарния интерес към страната, защото културно-хуманитарната грижа се засилва пропорционално с изчезването на нейния предмет. Опасността е България да се превърне в любимо място на културни антрополози и ордени на спасението.
За България иракската криза не може да бъде синонимна на косовската криза. Статията на Костов по този въпрос грешно предпоставя сходство в изходните позиции за България в тези два момента. Подобно виждане прави едно-единствено нещо - ревалидизира държавническия опит на Костов и така го връща в позиция на знание-власт. Не само България, но и светът е в нова ситуация, което прави миналото несинонимно на настоящето. България е член на Съвета за сигурност, една изключително силна карта, България е поканена да стане член на НАТО - две организации за сигурност, чийто смисъл и ефективност са под голям въпрос. България не граничи с територията на конфликта, а търси динамично място в един разколебан, за да не кажа вече - компрометиран ред за сигурност. Случаят с искането на гаранции за безопасност и обезщетение на България срещу нейната подкрепа на една евентуална войната е нелеп. Особено на фона на турския казус, който за момент разцепи НАТО и така пренесе бацила на разпада от Съвета за сигурност в силата за сигурност. Да се иска нещо, когато то не може да бъде правомерно дадено, защото не съответства на степента на евентуално поетия риск, е фриволно политическо поведение. Нека България да се налага като придобивка, а не като тегоба за обществото на народите. Но все пак това, което категорично дефинира българското присъствие в света, са Балканите. България е най-видна по границите си, там тя добива възможно най-силната си форма на съществуване. Непосредствените съседства обуславят нейната първа грижа - грижата за себе си.


19 Септември 2001
Превръщането на обяснението в оправдание е атентат срещу морала, който ни прави равни, и срещу свободата, която ни прави различни.
Има ли полезен ход американската администрация, така че да помири крайно противоположните очаквания за поведението й след атентатите?
- В тази пределна ситуация, в която пешките на терора станаха царици, всеки ход против тероризма би бил полезен, ако е умен. Трябва да се разберат смисълът и замисълът на врага. Смисълът на терористическото действие е в необратимата дезорганизация на общия ни ред, на общия ни свят. Днес този свят се дефинира като граждански, правов, рационален, основан на свободни пазарни отношения. Терористичното общество е антипод на този свят не само по идеология, но и в самата си система на съществуване и функции. Теоризмът рои съзаклятия(политически, религиозни, етнически), кланова затвореност, еничарски морал, конспиративни ядки, мистификации и фанатично себеотрицание. Осама бин Ладен е патронът на арабския тероризъм. Той финансира и вдъхновява, той чертае "генералната линия" и зарежда света с хора-бомби. Терористичните ядки се роят и съществуват относително независимо една от друга като затворени съзаклятия, които са в надпревара - да парализират реда ни, да провокират свършека на света ни.
В рамките на закона няма полезно действе срещу фанатизирания тероризъм. Той е тук да ликвидира, не да преговаря. В унищожението на дргите фанатизмът намира началото си, в самоунищожението той намира края си. Ако постулатът на класическия тероризъм от 19 век е "Убивай властта на място!", с разширението на представителната власт и гражданското общество през 20 век постулатът се преформулира в "Убивай гражданите на място!"
Руските терористи от 19 не взимат заложници, те са атеисти-цареубийци, защото самодържавието има произхода си в бога, не в поданиците. Обратно на това, арабските терористи на 21 век имат за цел ликвидацията на една представителна власт, която намира произхода си в гражданина. В този смисъл форматът и съдържанието на властта дефинира същността на терористичното действие, като фанатичната жертвоготовност идва от инстинкта за всеобща анихилация. Ако се върнем назад, ще видим , че нихилизмът пропагандира отрицанието и унищожението като акт с безуслова полза. Духът на нихилзма изпълва терористичното подземие на руския обществен живот от 60-те години на 19 век.
Кое завари неподготвени най-мощните служби за сигурност в света ?
- Противно на очакванията, на превантивните мерки и разчетите за сигурност, които предвиждаха, или да кажа, привиждаха една хай-тек презокеанска опасност - компюърна, биологическа или химическа,атаката на 11 септември беше осъществена по един христоматиен начин. С подръчни средства - ножове за рязане на картон, граждански самолети, превърнати в бомби от пилоти- самоубийци, обучени в американските школи, членове на много отдавна имплантирани ядки на територията на Щатите. И още нещо, системата за сигурност предполага похитител или терорист, който иска всичко друго, но не и да умре в акта, а да живее и наложи своите условия, да накара властта да преговаря, да получи пари, да освободи другари и т.н. В тази система е взета предвид изконната воля за живот, а не маниакалната жертвоготовност. Така на 11 септември самоубийците-пилоти влетяха непредвидени. Фанатизмът лишава действието от рационален елемент, с фанатика не може да се преговаря.
Каква е вероятността заради провокираните паника и страх в Америка да се установи "полицейщина" като превантивна мярка за сигурността?
- Полицията е органът на колективната сигурност , на колективната безопасност, огледалото, с което властта вижда гражданите и което отразява опасността. Полицията превръща закона в ред, който обслужва благополучието на гражданите. От друга страна действието на полицията е ограничено от личните свободи на гражданите, които са неприкосновени. В този смисъл колективната сигурност и индивидуалната свобода са двете страни на благополучието, които взаимно се ограничават. Именно това принципиално положение разколебава образа на полицията в очите на гражданите.
В Щатите полицейското действие, тук имам предвид всички служби за сигурност, е регулативно ограничено в рамките на един законов ред, установен с оглед на действителни граждани, а не на хипотетични терористи и самоубийствени нихилисти. Този ред позволява пребиваването и дори заселването на милиони нелегални граждани. Казвам "нелегални граждани" със съзнанието, че изричам оксиморон. На легалните и нелегалните чужденци в Америка са им позволени граждански права, нелегалните не могат само да избират, да бъдат избирани и да носят оръжие. Периодично милиони нелегални граждани биват амнистирани и превръщани в легални. Безметежната отвореност на американското общество прави възможно внедряването на терористични ядки сред гражданството, конспиративно да съществуват, да учат и свободно да се движат, докато часът на разправата не удари. Разбира се, че не винаги повече полиция означава по-малко страх. В икономиката на гражданските страхове съществуват две величини - страх от терориста и страх от полицая. Въпросът е в кой случай гражданинът може да предяви права и контрол - лице в лице с терориста или полицая.
Предвиждате ли някаква нова организация на усилията за колективна сигурност, в последните дни на преден план излезна формулата "международна коалиция срещу тероризма" ?
- Никоя модерна, т.е. отворена държава не е и не може да бъде имунизирана срещу бесовете на тероризма, срещу въплащенията им, били те глобални или локални, религиозни или класови, етнически или расови. В този момент не само в Щатите, но и на територията на много други велики и не толкова велики сили съществуват и конспиративно се множат ядките на този бяс.И колкото е по-глобален светът, толова той става по-уязвим.
Целта на тероризма е да промени принципа на този свят, неговите институции, ценности и очевидности, като всее атавистичен страх. Тактическата цел е да предизвика такива мерки за колективна сигурност, които на практика ликвидират индивидуалните свободи на гражданите и така осакатяват гражданското общество. Стратегическата цел е пълната парализа на този свят, в който вдървеният от страх човек е свършен.
В този смисъл усилието по изкореняването на терористичите мрежи трябва да бъде колективно, за да бъде ефикасно. Подходът очевидно е сложен, защото е изключително обусловен от конкретността на местата, където се отглежда тероризъм. Никоя столица и никой гражданин не са изключени - нито Париж, нито Рим, Лондон, Москва или София. Нещо повече, това са все поразени от тероризъм градове.Помислете си за своя град и ужасът е налице. Тероризмът е повече или по-малко вероятен на едно или друго място, в едно или друго време, но той е еднакво възможен на всички места по всяко време.
Това означава ли, че въпросът за НАТО и неговото разширяване като символ на новия световен ред след студената война ще мине на заден план във вниманието на международната общност?
- Какъв е смисълът на НАТО или ООН, ако не това - да се съберат силите на един човешки колектив с единен опит, за да се неутрализира бесът, който го разпада. Когато е спокойно, бесовете са в сянка. В крайна сметка там, в тази сянка трябва да се влезе, защото там бесовете стават видими и лесно се ловят, а там не се влиза с боен вик и алебарди. Там се влиза тихо. И войната с тероризма ще бъде една тиха война.
Следите ли реакциите в България на това, което се случи на 11 септември?
- Старая се да следя дебатите и тук, и в България, доколкото ми позволява интернет.Полемиката е това, което оздравява духа в подобни моменти. Но в полемиките се забелязва елемент, който мен лично ме скандализира. Нарушава се един принцип и това е симптоматично за някои страни в дебата. Между обяснението и оправданието на едно действие съществува категорична разлика. Замазването на тази разлика е атентат срещу морала, който ни прави равни, атентат срещу свободата, която ни прави различни.
Превръщането на едно възможно обяснение на трагедията в Америка (както и всяка друга трагедия) в оправдание за нея е или изблик на политическо малоумие на морално сакати индивиди, или демонстративно заета поза, особено характерна в момента за едно злорадо, културологически забатачено левичарство.
Спрете да ровите за справедливост в нещастията, спрете да се храните от бедите на другите, спрете злорадо да сърбате тяхната мъка! Времето е разделно и животът е станал поход срещу това, което го отрича.


30 Март 2001
Драгомир Иванов
Какво показа поредната ескалация на напрежението на Балканите? Изобщо, какви са особеностите на балканската криза и кои са начините, по които тя може да бъде преодоляна?
Балканите са опасна зона. Това е стара новина. Балканската криза е стара задача. Според дефиницията си кризата е събитие, което не може да се предотврати. Предотвратена криза е оксиморон, нещо като дървена вода. Съществуват обаче предчувствия за криза. В кризата се влиза и излиза като в Радичковата "Суматоха". Властите се опитват да я управляват, докато населенията се опитват да я преживеят. Кризата има физически и политико-дипломатически динамики. Характерът на кризата се определя от това доколко едните динамики пораждат или следват другите. Това, което захранва кризата, е врагът. На Балканите врагът е близък - другият народ, другото село, другият човек. Колкото е по-близо врагът, толкова повече дипломатическата динамика следва физическата. Проблемът на Балканите е, че единица враг на единица площ е прекомерно висока. Големината на врага е телесно-демографска. Едни врагове нарастват, други намаляват, така масата на различните врагове се мени, без това да променя масата на съвкупния враг. Промяната в телата на враговете е силен фактор в динамиката на кризите. Това е случаят с албанците. Те са в ситуация на демографски взрив. Водоизместимостта на албанската маса нараства и застрашава да изплиска славянската. Друг пример - Америка. За Америка врагът е бил винаги далечен, което увеличава пространството за дипломация. Но измислянето на скоростни оръжия за непосредствен и внезапен достъп до тялото на далечния враг скъсява времето и стеснява пространството на дипломацията. Ако България беше изобретила оръжие, с което да достига всяка точка на Земята, то тогава Балканите щяха да изглеждат иначе.
Дипломацията на Балканите често се оказва в ситуация да решава вчерашни въпроси с предчувствие за новозараждащи се врагове. Ако кризата се превърне в органичен порок, тогава тя се потиска със сила, по-голяма от създаваното напрежение. Тази сила е международна. Тя не решава кризата. Това, което решава кризата, е промяна в условията - превръщането на врага не в брат или другар, а в съдружник, в партньор. Единственото решение е икономическо, защото само и единствено търговията прави от врага съдружник и увеличава общото благо за сметка на враждата. Без това Балканите ще съществуват като една вечно течаща рана. Като порок.
По какво настоящата криза в Македония си прилича и се различава от досегашните кризи на Балканите? Можем ли да говорим за повторно случване на косовския модел?
Македонската криза не е подобна на косовската. Тя се разиграва на една съвършено нова сцена с нови актьори. Белият рицар Клинтън затъна в кални афери и го няма. Добрата фея Олбрайт се пенсионира и я няма. Балканската доктрина "Клинтън" е с изтекъл срок. Злодеят Милошевич никакъв го няма. Стабилизационният процес след косовската битка се проваля. Балканите са вече зона, но не търговска - една наколна зона, стъпила на подвижни пясъци и етнически тресавища. Босна е една наколна държава в същото това тресавище. Косово - още една наколна зона. Македония - и нея може да я дигнат на трупчета. Кризата не се решава чрез палиативни потискащи враждата мерки, така тя се суспендира, или буквално преведено окачва се.
Има ли Америка някаква вина за случващото се в Македония? Каква промяна може да се очаква в отношението на новата президентска администрация към Балканите?
Социално-инженерната доктрина на Клинтън за десет години практически превърна Балканите в наколна зона, вдигна полуострова на чатали. Политиката на експериментално инжениране на многонационални, многоетнически държави и зони беше директно атакувано от новата американска администрация по време на изборите. Може да се очаква постепенното налагане на обратната доктрина на достатъчна намеса, пропорционална на риска и дестабилизационния фактор. Една консервативна идея, за разлика от либералната, би наложила ясни цели и строги ограничения в упражняването на военна сила при хуманитарни мисии в неприоритетни региони. Достатъчната намеса прави така, че регионални кризи и конфликти, които не застрашават директно националните интереси на Америка, да бъдат консервирани в стените на региона. Според този възглед идеалното положение би било Балканската свада, дето бушува в задния двор на Европа, да бъде държана в състояние на перманентно примирие, след като мирът на Балканите е вечен призрак. Така стратегическите партньори Гърция и Турция няма да бъдат инфектирани от бесовете на славянските народи. Това е реална перспектива за района при наличието на една твърде слаба Русия. Русия исторически вижда Балканите като свой, славянско-правоверен преден пост, не като избухлив сбор от населения, като свое естествено южно крило, не като заден двор, дето сънят на европейския разум ражда подли чудовища и свадливи върколаци. Руското влияние се налага естествено по посока на славяно-православните формации, които срещат естествения си враг в лицето на друговерния си съсед. За да обезвреди етникорелигиозното противоречие, което Руската намеса предполага, Западът трябва да инвестира в търговски съдружия, което естествено ще отслаби етническите съзаклятия и техните ербап дружини. В този смисъл Западът трябва да въвежда икономически фактор, който отсъства и струва, докато Русия подстрекава човешкия фактор, който винаги е бил там безплатно.
Как България би могла да участва в решаването на проблемите на региона?
В тези кризи ролята на България може да бъде изключителна. България няма друга ефикасна външна политика освен регионалната. За добро или не България се явява най-силно и най-реално по границите си. Там държавата се наблюдава най-отчетливо, валидността й е масирана, тялото й - непосредствено. Всяко отдалечаване намалява видимостта на България, наличността й. От Америка България практически не се наблюдава. В този смисъл аргументът България е максимален по границите и там където тя среща другите и се помества на картата. Външността на България е изключително регионална. Така геополитически разгъната България може да се меси в решаването на стратегическото уравнение на Балканите Гърция=Турция както в полза на Изтока, така и в полза на Запада. Защото България е слънчевият сплит на Балканите.
Ясното желание за членство в НАТО от страна на България би ли способствало за постигането на траен мир в региона?
Членството на България в НАТО е една добра идея, която ще остане идея. В НАТО се влиза не през НАТО, а през американския Сенат чрез тежка процедура. Онази, уникалната ситуация, която съчета окончателна победа на Запада в студената война чрез разширение на НАТО по посока Изток и с източноевропейска лобистика във Вашингтон, няма да се повтори. Условията на възможно българско приемане са изчерпани. Нови такива не са налице. България може да играе един партньор на НАТО, без да бъде член. Това не е толкова фатално, доколкото не ангажира България на всяка цена с пакт или международни формации, за които хроническо примирие е по-евтино и така по-приемливо от трайния мир, който струва. За една държава, която балансира в тресавището на Балканите сред паянтови наколни държави и зони, всяко прекомерно обвързване би било обременително. Иначе България не би могла свободно да съзнава, да избира и налага своя интерес. А кой е той, се пита в задачата. Къде са границите му? Дали в тези граници Македония стои суверенна, или се клати, окачена на чатали? Балканските кризи предизвикват всяка страна да препотвърди суверенитета на съседа си и така - границите си. Ако това не става за Балканите, ще е написана максимата: "Адът - това са другите, а адът на другите - това сме ние."