Home  

 

  Хаотично махало

Животът е хаотично махало. Хаотичността е това, което прави един живот да бъде различен от всеки друг, вече живян или още неживян живот. За разлика от часовниковото, хаотичното махало представлява такъв род махало, чиято ос или опорна точна не е статична, а подвижна. В най-чист вид ефектът на хаотичното махало се наблюдава, когато към топката на едно часовниково махало прикачим друго подобно. Вследствие на това поведението на двете махала рязко ще се промени. Това ново, сложно-съставно махало ще загуби часовниковата си функция, равноделната си периодичност, способността си да отмерва времето, защото действията му ще станат напълно безразборни.

Всяко хаотично махало има удивителното свойство във всеки момент да действа по непредвидимо различен начин от всяко друго, дори подобно на него махало. Две идентични в състава и направата си хаотични махала, два хаотични близнака, задействани при еднакви условия, биха развили напълно различно едно от друго поведение. Защото хаосът твори различията.

Когато топузът на едно действащо махало стане опорна точка на друго подобно, ние сме сглобили машина на хаоса. Колкото повече махала се клатят, закачени едно за друго, толкова невиждано зрелищна става работата на тази машина. Сега да си представим динамиката на една сложно-съставна система от махала, която обаче е загубила своето първо, статично закрепеното махало, загубила е своята опорна ос в процеса на безразборното клатене. Поведението на тази система би била образцова демонстрация на същински хаос. Ако можем да си представим работата на подобна система, ще си представим живота в преносен смисъл.

Подобно на хаотично махало, събитията от един човешки живот са хванати едно за друго, бидейки едновременно прикачени към други, външни на този живот неща. Тези събития и тези неща се множат с всеки удар на сърцето. Това прави живота на човека спонтанно да нараства, да става все по-неописуем, все по-невиждан и несводим до нещо, вече живяно. Всеки един живот, доколкото може да трае в себе си, в съзнанието и паметта на другите, представлява подобна удивително капризна машина -- chaos ex machina.

Парадоксът се състои в това, че всеки живот, движейки се към своя естествен свършек, се движи към своята възможно най-голяма несвършеност. Смъртта е тази сила, която завинаги отнема опорната ос на първо-махалото, физически отменя човека, но всичко, свързано с него, остава все по-несъгласувано да действа.
Хаосът е по-стабилното положение на нещата, непосредствено провиденциалното им състояние. Хаосът трае, редът е преходен. Хаосът ни пази от умисъла на съдбата, защото той ефективно саботира отреденото. Случайността е това, което ни спасява от обречеността.

Всеки един ред представлява нетрайна снимка на хаоса, един чуплив и ронлив негов разрез. Новото възниква хаотично и в контраст на вече сложилото се старо. Това го прави отличимо. Всяка подобна отлика бележи настъпването на една перспективна нередност.
Всеки ред свидетелства за собствената си нередност. Всеки строй е недостроен. Всяка мисъл е недомислица. Всяко състояние дозрява до собствената си несъстоятелност. Всеки размер е несъразмерен. Всеки живот е недоживян. Смъртта не завършва живота. Тя е това, което го дарява с окончателна несвършеност.

Надеждата, че в границите на възприетия порядък ще се случи нещо по-добро, прави от живота велик клетник. Да бъдеш истински клет, значи до смърт да се надяваш. Нека си спомним, че Надеждата е онази злина, която единствена останала затворена в кутията на Пандора, когато всички останали злини побегнали и се скрили в света на смъртните. Ето защо, противно на наличните свидетелства, които философи и поети са ни завещали, можем да твърдим, че не на влизане, а на излизане от Ада ни среща надписът: "Надежда всяка тука оставете". Надеждата ни стяга с деветте обръча на своя спарен кринолин. Спасението се намира отвъд катраненото лоно на Надеждата, там, където Хаосът цари.