Home

 

 

 

 
Алтера, 10 (2008)


Калъпът на бита е гробницата на стила…
С Владислав Тодоров разговаря Димитър Кенаров
Димитър Кенаров: Филмът “Дзифт” спечели Сребърен Георги за режисура на Московския филмов фестивал, а два месеца по-късно беше поканен да дефилира на Филмовия фестивал в Торонто. Успя ли “Дзифт” да разчупи прословутата географска граница изток-запад? Какво според теб откри във филма руската публика и какво – американската/канадската? Можем ли да говорим за глобален зрител?
Владислав Тодоров: Глобален зрител за този филм едва ли съществува. Филмът е правен за зрител с определена естетическа, политическа и историческа нагласа. Той може да взриви въображението на този зрител, който може да съедини двата му полюса – жанра на ноара и полит-естетиката на соца. Дзифт взриви блогосферата в Москва по тази причина. Там намерихме големи фенове. В Торонто беше различно по ред причини. Там нямаше централно състезание с награди. Бяха показани около 350 филма. Прожекциите на филма минаха много добре, но без голям шум в блогосферата. Салоните бяха пълни, публиката реагираше темпераментно. След това, повечето оставаха за въпроси и отговори, което свали моето съмнение, че океанът е бариера -- културен филтър да, но не бариера. Торонто е най-големият американски кино пазар и място за професионален обмен. След втората прожекция най-големите холивудските кино агенции буквално се нахвърлиха на Явор искайки да го представляват. Дойде и офертата за римейк. Очевидно хората от професията откриха във филма някаква заредена пружина, която може наново да проработи. Всичко това в Москва не можеше да се случи поради отсъствието на пазарно ориентирана среда. Затова пък там килимът е най-червеният в света. Така че в Русия и Америка филмът свърши две напълно различни, но еднакво важни работи.
Димитър Кенаров: Малко са съвременните режисьори в световен план, които успяват да съчетаят арт естетика с комерсиален успех (например братята Коен, Куентин Тарантино и др.). Явор Гърдев постигна ли това съчетание? Къде са границите между арт и комерс, ако има изобщо такива, и как се балансира между двете?
Владислав Тодоров: От самото начало това беше нашата обща дилема, която сме се мъчили активно да разрешаваме – как да постигнем запалително съединение на привидно полюсни материи, жанровото и авторското кино. Трябваше да се получи Кентавър – нещо удивително в направата си, а по смисъла си остроумно. Сега остава зрителят да каже дали Кентавърът препуска или е препънат.
Димитър Кенаров: В едно свое интервю за вестник “Политика” твърдиш, че филмът “Дзифт” не е екранизация на романа със същото име, а съвсем друг, визуален проект. От друга страна сюжетната и езикова динамика на книгата я доближават доста до формата на филмов сценарий. “Дзифт” е, ако мога така да се изразя, филмов роман. Доколко идеята за бъдеща филмова адаптация присъстваше в писането на романа? Доколко киното влияе на писането на литература днес?
Владислав Тодоров: Филмът и романът са от две различни планети. Дзифт не е екранизация и в този смисъл е неправилно да се търси правдиво пресъздаване на някакъв литературен първоизточник. Бях и на двете планети и мога да кажа това.
Романът трябваше да бъде изкормен и аз го направих без да ми мигне окото. Текстът беше разпаднат на съставните си части, много от тях бяха изхвърлени, други бяха свити, трети усукани, четвърти измислени наново. От всичко това сглобихме нещо като ходова част, на която взехме да качваме зрелището на филма. Това е цехова работа и в голяма степен несамостоятелна и ако това не се разбере сценарият започва да куца. В процесът участваха всички, не само аз и Явор, а и майсторите на видимото и невидимото Емо Христов и Фичо.
В някакъв смисъл трябваше с клещи да се изтръгне силата на романа, езика му, а на историята да се вдъхне друга, външна на повествованието сила, да й се набави жива визуална тъкан. Сценарият е шаси – важна носеща част, но сама по себе си безсмислена. По тази причина велики сценаристи в историята на литературата няма да намерите. Малко от сериозните романисти се залавят с този черен труд. Мен той обаче ме влече. Киното е мое старо изкушение, най-старото. Първото нещо, което кандидатствах след гимназията беше кинознание. Скъсаха ме и аз сега се явих на поправителен. В гимназията бях част от малка група киномани. Събирахме се да обсъждаме филми и книги за филми, пишехме и разигравахме сценарии, заедно се готвехме за ВИТИЗ – четирима близки приятели луди по кино, единият от тях беше Емил Христов, операторът на Дзифт.
Димитър Кенаров: Един от най-често посочваните проблеми в българското кино (и театър) е невъзможността да се излезе извън патетичните рамки на социално-битовата тематика. От друга страна “Дзифт” (както и някои от най-новите театралните проекти на Явор Гърдев като “Крум” и “Старицата от Калкута”) открито черпи сили от същата тази социално-битова тематика, видяна през ироничната (camp) призма на шаблона и жанровото клише. В този ред на мисли как се вписва “Дзифт” в традицията на българското кино?
Владислав Тодоров: За мен калъпът на бита е гробницата на стила. Ние съзнателно търсехме да избягваме бита и битовата реч, битовизмите. Там където има бит, той е рамкиран, нарочно нагласен, натруфен и така да се каже окачен на стената. Жанрът е обратното на бита, той налага извън-битова или въпреки-битова стилизаця и маниер на игра. Жанровото кино е доста трудна работа, особено ако кино индустрията няма съответните професионални и творчески нагласи.
Димитър Кенаров: Струва ми се, че иронията е нож с две остриета. Тя лесно дестабилизира общоприети норми и разбива конструираните езикови и политически реалности (монархически, комунистически, демократически), в които несъзнателно сме принудени да живеем. “Дзифт” си служи с похвата на иронията по един наистина много елегантен начин. В същото време иронията често отказва да бъде градивна сила – тя събаря идоли, но оставя местата им празни. Лъжата на миналото е разобличена, но истина за бъдещето няма. Въпросът ми е следният: какво следва след иронията?
Владислав Тодоров: Следва смъртта. Например романът Дзифт -- главният герой е ироникът и той трябва да умре, за да се развие иронията в екзистенциален усет, в някаква бодлива тъга за това, че във всеки миг от своя живот човек се разделя със себе си с намигване. Целият разказ е от първо лице. Романът представлява показания писани от Молеца малко преди да издъхне. Иронията е активно съзнание за неминуема смърт, говорене на ръба.
Димитър Кенаров: “Мумия идва от арабски и означава дзифт, черна смола”, казва Молецът. Доколко “Дзифт” е филм за мумията, крайъгълният камък на комунизма – тема, която обстойно анализираш в публицистичните си книги?
Владислав Тодоров: Дзифт е филм за вездесъщата материя на дзифта. От него са направени мумията, асфалта, фугите на жълтите павета, дъвката и всички останали земни и неземни лайна на мирозданието.
Димитър Кенаров: Мавзолеят на Георги Димитров трябваше да бъде реконструиран във филма по виртуален път със SGI технология. Как интерпретираш този факт?
Владислав Тодоров: Ирония на съдбата, един от нашите трима продуценти, майсторът на CGI се казва Георги Димитров. Зрителите в Торонто ахнаха когато им разкрихме, че ред сцени са рисувани с компютър, което си е яка похвала за екипа на Георги.
Димитър Кенаров: “Всичко живо е плоска лъжа, ако не го сложиш черно на бяло” пишеш черно на бяло в романа “Дзифт”. Какво стои зад решението филмът “Дзифт” да е чернобял?
Владислав Тодоров: Не съм го търсил съзнателно, което не значи, че не ми се иска да е така. Като пишех романа си го представях черно бял, защото навън е бяла зима и черна нощ, най-дългата и най-черната нощ в годината.
Димитър Кенаров: Би ли разказал накратко за новите проекти, които подготвяш с Явор Гърдев?
Владислав Тодоров: Работим по два проекта в две нови жанрови матрици – Цинкограф и Неон. Цинкограф се движи с едни гърди напред и него ще представим в Солун тази есен. Той ще бъде сценарна версия на новия ми роман, който се надявам да е готов до края на годината. Искаме да интернационализираме усилията си. Това въвежда много неизвестни в уравнението и не се наемам да кажа нищо по-конкретно.