Home  

 
 

 
Alchemy of Decay


Алхимия на загниването
1992 година
Аз заминах с усещането за скоротечно гниене. Животът ми преминаваше, заобиколен от бунище, което вече беше спряло да буни духовете. Средите на бунта се бяха вмирисали. Интелектуалците, изобщо хуманитарната интелигенция беше загубила обществена поръчка, собствено тегло, валидност. Краят на комунизма я завари в голяма степен неподготвена, като един трескав даскал, доживял свършека на учебника и така сам станал непотребен. И те всички вкупом се разшетаха, а после през глава се втурнаха към властта, за да се ревалидизират на нова сметка, за да придобият някакво относително тегло. И го придобиха, но за сметка на собственото си определение. Най-големият и страстен дисидент на България ще се запомни като най-безпомощният и смехотворен държавен глава, който страната някога е познавала.
С голямата поправка тоталитаризмът у нас беше заличен във всеки един смисъл. Забележете, тук говоря за поправка, вместо за промяна. Защото това, което реално се случи, беше една литературна поправка ­ отмяната на чл. 1 на конституцията, един документ, чиято природа тогава беше по-скоро художествено-творческа, отколкото правна. С тази поправка на интелектуалците им бе отнета екзистенциалната дилема ­ да влизат или да не влизат във властта, а с това и многозначителността на избора. Така те се оказаха в състояние на безтегловност.
В момента, в който конституцията започна с чл. 2, интелигенцията остана без мисия и без послание, престана да играе себе си и се разпадна на група лица, част от които се изнесаха навън и минаха на валута, а други седнаха във властта и станаха апаратни герои. Трети станаха полуинтелигенти. Единици все още успяват да запазят себе си, докато напълно се съсипят поради това. В крайна сметка всичко се плаща, едни плащат с пари, други със здраве, трети с достойнство. Има ги и тези, дето търсят да станат мастити. Това, което все още у мен извиква неистово желание за саморазправа, е маститостта.
Имаше ги и тези, дето останаха безпризорни, неприбрани или невъзможни за прибиране. Те останаха прави на крака в притихналото вече бунище, с шупнали мозъци и безпътни. Това, мисля, беше моят собствен случай.
Йов ­ това бях аз. Възпален до бяло, възроптах и се махнах.
Аз взех участие в този исторически провал. После заедно с други като мен гних. Но от един момент нататък никой вече не практикуваше гниене. То стана нелепо, защото бързо изразходи своята интелектуална поръчка.
В Америка пристигнах през лятото на 1991 година. Познах носталгията, едно особено влечение, но не по някакво определено място, а по едното време ­ по пашкула, по шинела, от който всички ние излязохме и който запустя и после се разпра. Тъга по онази разпътна близост на сгъстените и угнетените тела, хванати в капаните на комунизма. И така страстно тъжен, си позволих историческото нахалство да напиша онази декларация от 24 октомври 1991 година.
Всичко това би добило по-широк смисъл, ако си спомним една от метафорите на българския живот ­ визията, че "всички сме в кюпа". Населението се чувствува натъпкано в собствената си родина. Тук отсъствуват необходимите разстояния между наличните тела и души. Не може да се разбере кой кого загребва в българския кюп. Тече едно инцесуално гъмжене в лоното на майка България.
Наблюдава се следната историческа тенденция ­ българската интелигенция, която в миналото е ходила да учи и работи, да живее в чужбина, по правило не е оставала там, а се е връщала, за да донесе в родината цивилизация в различни форми и състояния. България се е мислела като място недостроено, недонаправено, недоцивилизовано. Поради това възвръщенско поведение на интелигенцията България не е успяла да внедри в елита на Европа и Америка свое представителство. Западни неща с български произход се броят на пръсти. За съжаление българската култура не е успяла да произведе такова изказване или предмет, които да коригират по някакъв категоричен начин интелектуалния процес извън нея, там, оттатък.
Цветан Тодоров, ще кажете, и после ще прибавите Юлия Кръстева, Кристо и още някой тем подобен. За тях, смея да кажа, България е била винаги нещо екзистенциално напрегнато, за да не кажа непримиримо, нещо сравнимо с трагическата вина за античния герой, родилно петно, което трябва да се изтрие с широк замах, грешка на възникването, която подлага интелекта или таланта на изпитание и той ще пребъде само ако я превъзмогне. Горният списък е съставен все от хора, за които отсъства екзистенциална увереност, че има български случай в културата, който те могат да предявяват като наследство. И аз смея да разбирам това, доколкото в голяма степен споделям подобна неувереност.