Home

 

 

 

 

В. 24 Часа

24 Hours, 20 April, 2013
С ВЛАДИСЛАВ ТОДОРОВ разговаря Мила Гешакова

- "България се завръща", казаха организаторите на кинофестивала в Ню Йорк New Directors/New Films 2013 за филма "Цветът на хамелеона", който режисира близкият ви приятел от детинство Емил Христов, а вие написахте сценария. С какво България стана интересна на американците?

- Надявам се филмът да е събудил любопитство към България. "Малки и тихи страни", както се беше изразил един чуждестранен кинокритик, подобни на нашата, будят интерес предимно с културата си, без, разбира се, да забравяме прословутото ни геополитическо местонахождение. Това, второто, засяга големи и много често сенчести интереси, които могат по-скоро да вредят, отколкото да помагат. От доста време обаче културният пазар в България работи на принципа - пълним си гушите, като изпразваме
главите . Зомбираните от кич и пошлотия читатели и зрители растат главоломно.
Културата е това, което описва лицето на България за външния свят - кино, литература, творенията на ума и ръцете, на въображението. Мъчно ми е да го кажа, но това лице днес стои доста безлично, по-безлично от всякога и в много отношения безпомощно. Сблъсъкът с външния свят не може да не наложи подобен извод. Нашата култура се намира в състояние на реален и за беда неудържим упадък. Налице е качествен срив както на теми и идеи, така и на творческа изобретателност. Говоря за живата ни култура, не за мъртвата, не за музейната и учебникарската, а за тази, която е в процес и се развива в условията на открит свят и висок риск да бъде затисната в конкуренция с глобалното културно производство.
Министерството на културата по традиция е институция на мъртвата, не на живата култура. Това министерство отколе опазва мумията на българския гений. Защото
с мъртвите се работи по-лесно. Това министерство съвсем доскоро беше във война с гилдиите и творческите общности, с живата култура. Въпрос е обаче кое от днешната жива култура ще бъде умъртвено за българската вечност и ще се превърне в паметен предмет на държавна грижа. Имаме ли усещането за паметни дела и неща, които живата България създава? Най-живото в днешната култура е злободневието й, а живецът й - злорадството и злословието. Тази култура се развива в условията на презрително отношение на българина към живите хора на изкуството. Това ефективно превръща тези хора в безутешно гето.
- Имаше ли критики към филма ви?
- Критиките обикновено идват от тези, които са се опитали да гледат този филм като познавателно произведение, което ще ни запознае с историята на една страна и едни хора. Ако този филм се гледа като филм, разположен в големия и странен свят на киното, той ще ви предложи други познания.
- Историята на Батко Стаменов - главния герой на филма - разжалван агент на ДС, който си прави своя ДС, забърквайки в компромати кръг от млади интелектуалци, идва чрез филма ви у нас във време на сигнали за подслушване на политици и обществени фигури и на предизборно вадене на досиета. Какво ни казва за обществото след 23 години преход такъв паралел?
- Политическият живот на страната е хронично зациклен в едни и същи неща, досиета, ченгета и прочее. Той е  завинтен в соца и няма ключ, който да го отвинти. Изкуството би трябвало да предложи подобен ключ. Соцът е писнал на всички именно защото се преживява като наложено хронично състояние. Борисов например е живото звено между Живков, царя и себе си - един масивен телохранителен соц. Нашият филм се опитва да разкрепости съзнанието на хората с ирония и черен хумор. Това е ролята на изкуството - да накара хората да погледнат на себе си със свободно око и да се отърват от това, което ги видиотява.
- "Всички, които се крият, трябва да бъдат следени!", казва друг герой във филма - Мляков, вербовчик в ДС. Има ли според вас за какво да се крият мнозинството българи днес?
- Иска ми се да обърна въпроса - има ли за какво да бъдат следени българите. Това да се криеш, е частна инициатива, това да те следят, е държавна инициатива.  Държавата е това, което трябва да бъде следено, но няма кой да го прави. Държавата, била тя червена, синя или жълта, е напакостила най-много на българите, но с този проблем малко хора се занимават. Необходима е постоянна разнородна спонтанна или организирана гражданска инициативност, която да държи институциите на светло и да им търси сметка. В това отношение медиите имат ключова роля да бъдат ефективна и независима четвърта власт, да действат с граждански рефлекс.
- Сигурно сте следили хода на гражданските бунтове в цялата страна срещу рекета на енергийните монополи. Зарадва ли ви този протест, или ви разочарова?
- Тревога е думата. Това са гладни, безидейни бунтове,  които идват по-скоро да отсрамят унижените, а не да наложат нова политическа идея или конюнктура. Масите са травматично ощетени. Тези бунтове са безперспективни. Страстта на унижените и оскърбените е достойна и в същото време безсмислена, защото страстта догаря, без да има политически следствия. Тези, които падат от власт, винаги остават на власт. Вижте какво ще се случи на идните избори - промяната невъзможна. Парламентът се е превърнал в институция, в която частните интереси се формулират като обществени и правителството служи на тези формули. Чиновниците управляват бюджети, а не хора - балансират графи, а не съдби. Дянков изяде и парцалите на народа.
- Мнозина попитаха - къде потънаха българските интелектуалци около протестите? Преди имаше русенски комитет, днес няма и следа от интелигентски позиции и проникновения. Защо? Имате ли отговор?
- Интелектуалците от зората на демокрацията са изчезнал вид. Дали залезът на демокрацията ще ги събуди, е друг въпрос. Цинизмът е проникнал в костите ни. Голяма част от граждански неспокойните, от опасните умове се "нормализираха"в неправителствения сектор. Уседнаха в него комфортно обезвредени. Изследват, сондират, лобират, съветват, прогнозират, пишат сценарии. И аз редом с тях. Пребиваваме в състояние на експертна безотговорност и дебелоока меродавност. Кой от нас видя сценария с хората факли, които днес греят в попътния мрак? Кой знаеше, че на унижените срамът гори? Има нещо крайно безнадеждно, нещо патологично гнило в България - държавата чревоугодно осмуква народа.
- Тук има зловеща тенденция - вече 6-има си драснаха клечката, други погубиха себе си и семействата си заради дългове. Американската криза взема ли такива жертви?
- Американската не. За да не подпали чергата на фалиралите домакинства и малкия бизнес, държавата "национализира" лошите кредити и така ефективно ги премести в бъдещето като общ финансов товар на идните поколения. В България затягането на коланите спря дъха на хората и бизнеса.
- Някой беше казал, че кризата убива солидарността. У нас обаче тя роди "висящи" кафета, хлябове, цигари - малко, но от сърце. Има ли излаз от беднотията в близките години?
- И аз "вися", надявайки се отчаяно, без да вярвам, че това скоро предстои. Народът е до такава степен изтърбушен, битово обрулен и духовно видоизменен, че сам по себе си не представлява изход, а огромен товар. Вижте данните, които излизат по повод демографията, интелектуалното, психическото и физическо състояние на нацията - катастрофата не е просто битова, а психосоматична. Българинът е крайно изтерзан, изпаднал е в опасна изнемога. Щетите са дълбинни. Въпросът е дали са възстановими.
- Тук БСП и ГЕРБ са осъдени да управляват. Откъде може да дойде промяна?
- Отникъде другаде освен от тези, които я осуетиха. Единствено от тези, които се доказаха като неспособни и недостойни за нея. Парадокс, но те продължават да претендират за гласа ни, тези саморазхвалени спасители и лъжесвидетели на надеждата. Срамота - безсрамието ще гаси срама.
- Бихте ли се върнали да живеете в България, както мнозина работещи в чужбина направиха?
- Връщам се постоянно и за дълго. В някакъв смисъл аз се връщам в България толкова, колкото се връщам и в Америка. Двете страни ме притеглят еднакво и по свой си начин. Факт е, че все по-малко знам какво да правя в България, освен да се любувам на долините, водите и планините и да ме е срам от това, което се случва с хората. Тревожи ме мисълта, че в България народът беше разцепен и едни българи започват да бягат от други българи. Това прави завръщането много трудно - завръщането при хората, а не в природата.

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1932310

България е на път да се превърне в неграмотно преписан цитат
13.10.2012

С културолога Владислав Тодоров разговаря Мила ГЕШАКОВА 
- Новият ви филм - "Цветът на хамелеона", на който сте сценарист, а режисьор е Емил Христов , е на път да повтори успеха на "Дзифт". Взе голямата награда на фестивала "Златна роза - 2012". Световната му премиера пък беше в Торонто преди месец . Как го прие критиката там, г-н Тодоров?
- Добре. Но е рано е да се сравнява съдбата на двата филма - те са доста различни. През ноември предстоят участия в още четири сериозни фестивала. "Хамелеонът" е по-рисково начинание във всяко отношение. Тук се опитваме да бъркаме по-скоро в мозъка. Целим да задействаме ума.
- Защо сменихте името на филма?
- За да го направим по-комуникативен. Съществува разбирането, че освен всичко друго заглавието на един филм служи за това да привлече този зрител, който отива на кино, без предварително да знае какво иска да гледа. Думата "цинкограф" е запушваща в това отношение.
- ДС оживява в тази черна комедия с елементи на психотрилър. Главно действащо лице ли са ченгетата и след 23 г. преход у нас?
- Броят на актуално действащите лица на българската политическа и културна сцена, сътрудничели на бившата тайна полиция, е прекомерно голям, за да бъде пренебрегван. ДС е мащабна ковачница на дебелооки сенки, които днес ни гледат от всякъде. Интересно е да се изследва общественото въображение по повод тайнствата на бившата политическа полиция. Конспиративните теории са основен мотор на това въображение. Нашият филм предлага една парадоксална конспиративна теория за прехода, която се надяваме да провокира зрителя. А той е противоречиво нещо със сложно преплетени възприятия, носещ бреме от мисли, човешки слабости, животински страхове и подбуди. Той е еднакво долно и възвишено същество, еднакво пещерно и небесно. Струва ми се, че и киното, и литературата все повече пренебрегват ума и неговите способности.
- Защото вероятно литература и кино, предизвикващи размисъл, май не се търсят от зрителя...
- Напоследък се лансира мнението, че българският зрител е с умалена глава и раздрусани от чалга органи, един втрещен тулуп, захранван с електронна помия. Аз се съмнявам в достоверността на подобно виждане. На българския зрител не се предлага нищо съществено друго. А всеки зрител очаква да бъде третиран като пълноценен човек с еднакво работещи ум и сърце, човек, способен да съди и състрадава. Мисля, че пошлостта като общо състояние на днешната ни култура е проблем на талантите, на т. нар. творци, а не на потребностите на зрителите.
- Кризата обаче "изяжда" парите за култура и това е тенденция не само у нас.
- Икономическата криза е засегнала сериозно световния кинопазар. Произвеждат се и се търгуват предимно англоезични филми или филми, правени по проверени формули - едномерно, клиширано, лесно кино. Подобно е положението и с книгите. Писането и снимането по формули се усвоява от пазара лесно и бързо. Това обаче води до тежко банализиране на едно производство, което по задание би трябвало да предлага уникални феномени, а не конфекция. Подобна е ситуацията и в журналистиката, публицистиката, хуманитарните науки. Директната демокрация в мрежите и технологичният бум осигуряват възможност за лични намеси в различни сфери на човешкия опит в глобален мащаб, за масов обмен на съобщения и творчество. Демократизацията на средствата за творческа и интелектуална изява не води обаче до умножаване на дарованията и талантите. Всеки, който има умен телефон, може с него да заснеме филм и да нахвърля мисли в нета. Да, но екипировката не ражда гении. В миналото масовото ограмотяване на народите не е довело до умножаване на гениалните писатели в сравнение с предишни епохи. Неслучайно в западните медии все по-активно се обсъжда масово практикуваното плагиатство във всички сфери на културното производство. Оскъдно е предлагането на нови идеи в днешната ситуация на огромно търсене. Серийното производство на идеи е невъзможно, за разлика от серийното им копиране. Така възниква голямата сенчеста зона в пазара на идеи - зона на прикрити имитации и директни заемки. В тази зона оригиналите отдавна са загубени в сенките на своите подражания.
Журналистиката все по-малко функционира като обществен рефлекс или съд на съвестта и все повече като скърпени новини и рециклиране на коментари. Все по-малко се мисли, защото взема време и сили да се мисли. Все по-малко хора рискуват да мислят. Все повече се мислят присвоени мисли. Дефицитът на нови идеи става все по-остър с масовизирането на некомпетентността, баналността и бездарието. Съвременната българска публичност е добър пример за това - за живеене в режим на нормативно бездарие и некомпетентност, на неспособност, на утвърдена култура на подражания и маймунджилъци, на самозванство. България е на път да се превърне в криво огледало на света, в неграмотно преписан цитат, в куха заемка, в самодеен римейк, в некадърно присвоена чужбина. Вероятно сме най-нещастната страна според античното схващане за щастието като ефективно упражняване на човешките способности.
- Имате ли обяснение защо усилията на най-различни правителства у нас да ограничат престъпност, корупция, безработица все не стигат да дръпнем от опашката в ЕС?
- Отсъства надпартиен консенсус по основни въпроси на нацията. Отсъства корпоративно независима управленска воля, която да ги решава. Отсъстват ресурси за подобни решения, материални, финансови и интелектуални. България е опасана от олигархични питони подобно на Лаокоон. Частните интереси са замаскирани като публични. Лични амбиции се формулират като национални каузи.
- Покрай 9. IX., който все още отбелязваме, разбираме горчивата равносметка на част от българите - убедени са, че сме прахосали наследеното от комунизма и сега икономиката ни е като гол охлюв. Каква е вашата версия?
- България днес е свободна и независима страна, толкова свободна и независима, колкото си поиска. Свободата й обаче се оказа в плен на предразсъдъци и идеологическо суеверие. Съсипването на образованието и здравеопазването, разбиването на земята и на какво ли не още се представяше като кампанийно демонтиране на тоталитарната държава. Пещерен антикомунизъм в лукаво сътрудничество със сенчести мрежи разкатаха мощностите и устоите на тази страна.
- Тук бедността захапва много човешки съдби, но народната любов с почти непроменена сила все така обгръща кабинета и премиера Борисов, когото някои често сравняват с Тодор Живков. Защо не се раждат негови силни алтернативи?
- Задълбочаваща се апатия по повод политическия процес, умора от перманентния цирк, отвращение от свинщините, затваряне в частни светове, самоизяждане, бягство надалеч. Елитът се е консолидирал, стои неизменен като природна даденост. Никой никога не пада реално от власт.  Царят тук никога  не е гол, а постоянно преоблечен.  Кой друг да дойде освен обичайните вълци в овчи кожи. Борисов лежи като дялан камък в скута на тази страна. Няма мърдане - темел и то разхубавен. Аполон по налъми в българския космос.
- След по-малко от година ще избираме нов парламент. Има ли друг вариант, освен коалиция начело с ГЕРБ?
- Не мисля.
-  Общото между САЩ и България е, че са в криза. В Щатите замразяват ли цени на определени храни, както стана тук след вдигането на цените на тока?
- Америка не е социална държава, за разлика от европейските демокрации, в това число България, и подобни спасителни мерки трудно и рядко се вземат. Кризата в Америка е нанесла значително по-големи социални щети, коства реално повече на хората, сравнена с тази в България. По парадокс, това, което смекчава срива тук, е заетостта в сивата икономика и собственост на имоти с пренебрежимо данъчно облагане.
-  Русия ни притиска за "Белене" с иск от 1 млрд. евро. Америка ни се мръщи заради шистовия газ. Има ли отговор на въпроса накъде в тази ситуация?
- Великите сили притискат, това е в природата на силата. Въпросът на България е как да изтъргува натиска в своя полза.
- Английският посланик у нас Джонатан Алън видя два пътя България да стане богата - единият да включим ромите в икономиката, другият - чрез миграция от Турция и Африка у нас. Има ли друга визия за възход?
- Възходът е възможен единствено като нетърпимо бавен процес, който изисква култивирането на някакъв напълно невъзможен дзенбудистки манталитет в национален мащаб.
- "24 часа" наскоро попита в рубриката "Референдум" имаме ли гражданско общество и повечето отговори не бяха "да". Защо само в екодвиженията анализаторите виждат негови проблясъци?
- Аз лично бих гласувал с "да". Иначе как бих могъл да пиша и да публикувам всичко това. Медиите може да са манипулирани, изборите фалшифицирани, но са свободни. По конституция, на хартия всички ние сме граждански свободни, а институциите на свободата неприкосновени. Кой ни кара да плюем на тази "чиста и свята" хартия. Зелените са пренебрежима величина в България, което е жалко. Става дума за здравомислещ активизъм без критична маса, без електорална база. На тях се гледа като на природозащитници, а не като на политически валидна сила. Те говорят и действат от името на природата. Природата обаче не се явява на избори. Тя не гласува.
- Последните лета прекарвате в България. Какво от тукашната действителност би ви вдъхновило за нов филм или роман?
- Саморазрушението.

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1585738

 

Вторник, 18-ти Октомври 2011, автор(и): Мила Гeшакова
С културолога и сценарист на филмите "Дзифт" и "Цинкограф" Владислав Тодоров разговаря МИЛА ГЕШАКОВА:
- България е пред важни избори - за президент и за кметове и общински съветници. Вълнува ли ви какво ще се случи на 23 октомври?
- Да, вълнува ме. Ще се види накъде се движи страната и кой с какво я движи.
- Ако бяхте в България, бихте ли упражнили правото си на глас?
- Не. Аз избирам да не участвам. Съзнавам, че вотът ми не се губи, нито се запазва, а се преразпределя, тоест отнемат ми го в полза на някого. Да, но това става не по силата на свободната ми воля, а на безличната система.
Моят глас не ползва мен, а други - лица в сянка, фигури на мрака.
Това е убийствената истина - гражданска съвест в полза на лукавите. Аз съм от тази милионна класа българи, които изкарваме в чужбина и харчим в България. Размерът на нашия принос в брутния вътрешен продукт на страната се изчислява в милиарди. Ние сме едва ли не най-големият външен инвеститор или поне достатъчно крупен, за да бъдем политически представени. Кой в парламента или извън него представлява нашия интерес? Посочете ми го и ще му дам гласа си.
- Натъжава ли ви раздробеността на старата десница? Припознавате ли в ГЕРБ вашето дясно?
- Тъгата отдавна премина. С нея се приключи един страстен цикъл на негодуване, омерзение, обида, отчаяние, покруса, погнуса. Ударих дъното и се събудих.
Вече не сънувам българския политически кошмар. Той не ми се случва, ако не участвам в него. Дясното у нас представлява двадесетгодишен многократно пукан и вулканизиран плондир, който продължава да се надува от хора с мръсен дъх.
Двата фронта, левият и десният, са проформа. Левицата и десницата са имитативно разделени. Едните симулират, че не са това, което са - старият режим, а другите, че са това, което не са - новият режим. Никой не е това, за което се представя. Българските политически субекти са издокарани с цел оцеляване, а не от грижа за хората. Така или иначе всяко управление на страната (само-нарекло се ляво или дясно) е служебно, доколкото е функция на северноатлантическия политически процес. Това, което има да се случва с България, не се решава от гласуващите българи, а от други гласуващи народи. В този смисъл българската политика се поправя по силата на чужда гражданска съвест, не на собствена.
- Живяхте в България цяло лято - има ли умора от Борисов след 2 г. управление?
- Според мен умора няма, има перманентно оживление. Б. Б. е феномен, който си струва да се съзерцава. Става дума не просто за човек с конвенционална представителност на политик и държавник, за празен костюм, а за уедрена феноменология, за прототипно олицетворение на българското, за изчерпателната му нагледност. Тук българинът стои зрелищно открит в своята противоречива същност. По Б. Б. може да се разказва старата и новата история на България, едва ли не релефът на страната. Удивителен мелез, заченат на балкански кръстопът. Съединителното вещество, предвидено в логото на парламента, със изтекъл срок на годност. Българският политически левиатан.
- Сигурно сте чули за размириците в пловдивското село Катуница и последвалите протести в столицата и големите градове срещу ромите. Как ви се вижда такава ситуация от многонационална държава като САЩ, където живеете от години?
- В Америка подобни неща се случват и могат да се случат всеки момент. Това е една доста разнородна и разногласна страна. Културни, класови и расови войни се водят на видими и невидими фронтове. Въпросът е в каква степен това застрашава устоите на нацията и рамковите конвенции на страната, правилата на съобществото. Въпросът е дали съществува обществен разговор, който да сближава крайностите, а не да ги накалява. Мисля, че българската публичност е лишена от подобен разговор. Крайностите са въпрос на провален или несъстоял се разговор.
Ролята на демокрацията е да превърне воюващите общества в дебатиращи общности. Демокрацията не почива на вечно или предустановено съгласие, а на ефективно управление на разногласията.
- Според социалния антрополог Харалан Александров ромите са бъдещето на България. Подозирам, че за мнозинството българи обаче те са преди всичко остър проблем. Как да го решим?
- Циганите бяха оставени на самотек. Оцеляват на базата на широко известен престъпен почин. Последва публичната им демонизация. Конструира се образът на социалния враг и културната заплаха. Причината е ясна - системен управленски провал в социалната сфера. Налице е епидемично възпаляващо се въображение на мнозинството по повод неуправляемото гето на едно криминогенно малцинство. Това може да взриви обществения мир навсякъде и по всяко време.
- Новият ви филм “Цинкограф” разказва историята на човек, който си има собствена държавна сигурност. Живо ли е още миналото след 22 години демокрация?
- Миналото не се губи. То не е запис на хартия. Нито е нескончаема лакърдия за деди и прадеди. То динамично видоизменя настоящето. То е живо бреме. Комунизмът например остави траен отпечатък. В този период от своята история българинът беше дисциплинарно модернизиран, социално-инженерно подобрен, рационализиран. Комунизмът насилствено трансформира додеветосептемврийския политически живот в България от кървава баня в безкръвен цирк. Циркът продължава, бездарен и пошъл. Кое е по-достойното, по-благополучното състояние - всеки да си отговори сам.
- Когато представяхте “Цинкограф”, го определихте не като пародия, а като подражание на обществената представа за нас самите. Каква нация сме?
- Да, романът се опитва да реконструира с художествени средства популярни представи на българина за историята си, за произхода на българските работи, версиите на масовото съзнание за българските потайности, народно-конспиративните теории. Невъзможността да се постигне истината в цялост, а само на части, които се оказват лъжи, е в основата на интригата. Цялата истина за това кои сме и защо сме това, което сме, се разпада на споделени лъжи. Кълбо от лъжи и измишльотини.
У нас на лъжата краката са дълги. Тя стига далече.
- Какъв опит ви даде продуцентството у нас?
- Това се оказа сложна работа. Да се направи филм, е като да се построи един завод с цел да произведе едно нещо. То да се измисли, планира и разработи, да се произведе, да се опакова и разпространи, да се състезава с други подобни неща по международни форуми и пазари. В процеса на това продуцентът, който е построил и управлява завода, намирайки се в ситуация на опасно висок риск, трябва да се справя със системен хаос, крехки баланси, нередовен поток на пари и непредвидени разходи, с манталитета на работната сила.
Това е високо рискова и нервна професия, груба и заедно с това до скъсване тънка - мениджмънт на капризни таланти, комбиниран с тежка зависимост от затормозен бюрократичен процес. Аз лично разглеждам това си занятие по-скоро като социален опит, отколкото като постоянна професия.
- Наскоро казахте, че усещате дефицит на социална справедливост и че има злоупотреби с политическа свобода в България. Какво имате предвид?
- Свобода, която не поражда справедливо благополучие, е измамна. Не магистралите, не бетонът и асфалтът, а човешкият материал е във възможно най-плачевно състояние. Човешкият капитал в България е катастрофално занемарен, разнебитен, аварирал. Образованието и здравеопазването са най-тежко провалените сектори на управлението. Най-доброто на днешна България не е възможността свободно да се състоиш в нея, а свободно да я напуснеш.
- Преди дефинирахте щастието по български така:“... човек, който седи с обелен банан в ръка насред руини с наклякал по тях чумав народ и се чуди как да го изяде, без да го видят - по български щастлив”. Имате ли метафора за щастие по български след още 20 години?
- Българите сме мрачен, вкиснат вид. Търсим припек, за да храносмиламе мрака. Щастието ни е надробено. Залъкът е веществената форма на това щастие. Злословието на дребно е устната му форма. Доносът на парче - писмената. Отколе по тези земи предателството е това, което гарантирано възстановява чувството за справедливост. Къде е поетът да надраскаедна епопея за българското щастие, което ни се случва на трохи.
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1080248


РАЗГОВОР НА МИЛА ГЕШАКОВА
21-ви Февруари 2011
- Романът ви “Дзифт” излeзe в Америка. Какви са отзивите?
- Миналото лято най-напред излезе филмът на DVD след като се беше завъртял по телевизията на Sundance и на Independent Film Channel. После отпечатаха и романа. Книгата беше рецензирана и препоръчана за четене от авторитетни места. Предстои излизането й на немски език през март, където ще има премиера на Лайпцигския панаир на книгата.
В Щатите интересът към преводната литература е сравнително тесен, а интересът към съвременната българска литература е спорадичен и във висока степен случаен, доколкото тя не се познава и малко се превежда, за да не кажа никак. Същото важи и за българското кино. До тук то не достига. “Дзифт” е единичен случай. Имахме шанса след участието на филма в Международния филмов фестивал в Торонто каналът на независимото кино да го купи за разпространение в САЩ. Надявам се картината да започне да се променя с настъпилото оживление в българското кино и литература, което може да бъде попарено поради управленско безхаберие
- Роди ли се нещо от идеята за американски римейк на “Дзифт”?
- Миналата година американски продуцент купи опция за правене на римейк. Очевидно е видял подходящ начин за ефективно пренасяне на историята от социалистическа България в капиталистическа Америка. Ще е любопитно да видим какъв би бил той.
- Нарекохте го филм за “отпадъчните и отделителните системи на битието” и жанрът noir очевидно отива на тази концепция.
- В естеството на жанра на черния роман и черния филм е да се занимават с калната страна на живота, с дъното, с неговото грозно лице и скрити подмоли, със страстите на социалната утайка, със щастието на нещастниците.
- Но социализмът все още е тъгата на българина. Защо?
- Тъгата по времената на соца не е само българска. Тя е споделена от много народи, които са го преживели. Сравнимо ес носталгията по младите години в казармата. По това, че са те гонили, хранили, обличали и действали като човешка маса. Понасял си го с надежда за изход, с волята да го надживееш този безизходен живот. И когато свободата идва, ти се оказваш неспособен да се справиш сам с нея, да се издържаш свободен, да се понасяш свободен, да намериш вярна посока в ситуация на отпуснат край и масова безпътица. След 20 г. свобода се разбра, че тя е мащеха за нас.
Когато за единнарод свободата не носи справедливост, той тъгува по казармата. Свободата е режим на висок риск и самостоятелен избор. Да оцеляваш свободен, е трудно нещо. Това е исторически документираната трагедия на крепостния селянин след отмяната на крепостното право в Русия.
- Аргумент ли е кризата за състоянието, в което се намираме като държава и като общество?
- Кризата не еаргумент, а условие, което прави едни неща възможни, а други не. Например прави невъзможни инерциите, по които сме се движили досега, но в същото време прави възможни реформите. Кризата е шанс, който България пропуска - шансът за реформи.
- Отвън вече наричат България страната на флашките, заради “компроматите” от подслушани със СРС-та разговори между висши политици. Откъде и защо според вас иде конспирацията?
- Това, което се разиграва с Бойко Борисов и неговите специални разузнавателни средства, е морална катастрофа за страната. Ушите на Бащицата зеят и правят тази страна да изглежда перверзно, сякаш извадена от бездарна антиутопия, пошло скалъпен социален кошмар. Това, което става в България с “ушите” на Борисов, досега го имаше само в романите. Според премиера всеобщото подслушване ни прави по-верни.
Пеленгаторите са моралният гарант, че тази страна я бива. Подслушват родилни домове. Подслушват сигурно и морги. Борисов има ненаситни уши. Тези уши трябва да бъдат окастрени, за да не ни останат в наследство.
- След година и половина във властта Борисов и неговата ГЕРБ още изглеждат печеливши, въпреки загубите на електорат, които понасят заради скандалите. А отсреща пребивавалите във властта опозиционни партии се нанасят в пъти в резултата на Борисовата партия. Защо няма развитие?
- Така изглеждаше Костов, така изглеждаше и царят след него, така изглеждаше и Живков преди всички тях. Развитие няма, има смяна на едно статукво с друго. Става дума за преврати, следвани от коалиционно прегрупиране на клиентелни мрежи. Борисов не е завинаги. Имиджът му жанрово омеква, става все по- смехотворен. По парадокс силата съставлява слабостта.
Това, което ще свали Борисов, е самият Борисов. Той не може да се раздели със себе си, затова ще потъне. Оставането му във властта минава или самостоятелно през президентството, или през коалиционно забатачване и превръщането му в мъниче.
- Сред вашите интервюта прочетох, че Борисов е “монарх народно издание” и че не виждате кой може да му “бие шута” с политически средства. Той ли е единственият ни шанс?
- Той не ни дава шанс, а заразителен пример, който може да се наложи като българския еталон за политик. Борисов води народосъобразен живот, “материалът му лош”, сам дръзна да си каже. Миналото му тъмно, но има и светла страна в него - разнасял бил помия като млад. Побира се удобно в кожата си и в думите си дрънкащ кукер, разперил уши гони злите сили в тази кална баня, наречена публично пространство. Управлява, но не по ноти, защото е слухар. Електоралното му огледало, с което той ляга и става, все още му нашепва, “че е най-обичаният на света.” Но това огледало се криви и може скоро да му се озъби.
- Има ли градивен политически сценарий, в който България се превръща в благоденстваща държава? От какво и от кого зависи?
- Сценарии много, но няма кой да ги играе. Благоденствието отдавна е измислено, но очевидно не за нас. Идеята за него обикновено възниква в ситуации на мизерия. Тази идея се ражда в умни и смели глави. Политическият разум става машина за постигане на мечти за по-добър живот. Къде е тази машина, къде са тези глави? Кой у нас си позволява публично да мечтае. Мечтае ли Борисов по повод нас?
Къде е елитът на нацията да ни зарази с мечти Елитът нарочно оглупява. Къде са хуманистите? Хуманизмът е станал безпредметен. Няма го въпросът за човека. Кой е той, кои сме ние - героите на нашето време? Къде са смелите следотърсачи, ловците на горчиви истини, рицарите на честта, огледалата на позора. Какви истории разказват и какви послания излъчват мислещите и пишещите у нас. Занимават се с фин брътвеж, владеят бодовете на стила, изискано криволичат в езика, а той до никого и нищо не води. Мегаломанията и бутафорният размах на комунизма се смениха с маломерност на теми и средства, с вглеждане в пъпа.
Очевидна е анемията на рефлексивната способност, на творческите и интелектуални мощности. Демонстративна е абдикацията от решаване на големи задачи, от поставяне на големи въпроси.
Налице е атрофия на мисленето в мащаб, в комплекснинаративи, преодоляващи дълги културно-исторически дистанции, ориентиращи се в хаоса на времето. Елитът работи в режим на опасно съкратен мисловен капацитет, все по-бездарно забъркан в социалната пача. Младите нямат идеи. Те имат лайфстайл. Те не си задават въпроси. Те овладяват стилистики. Как да ги разберем? Те не подлежат на разбиране, а на стилистичен разбор. Кои са те? За какво са? Гримирани подражания, мрежови бегачи, залутани в големия виртуален свят, те парадират с вторични културни белези. Размазани копия на чужди представи, на чужди поведения, отпечатъци от петото индиго (за тези, които са виждали индиго).
- Забелязвамтенденция - все повече убийства и насилие в семействата. Как си го обяснявате?
-Не знам дали насилието е повече от това, което е било, но със сигурност е станало по-видно. То е белег на прогресивно оскотяване.
- Навремето ми казахте, че България съществува без последствия за света. Още ли е така?
- Не е минало достатъчно време, за да стане друго. По-важното е, че България поражда тежки последствия за себе си, които са неприемливи за доста българи и те напускат, изоставят страната и езика, а тези, които остават, или помръкват, или се разпасват. Пословичното българско гостоприемство днес звучи така: “Добре дошли в България, моля, спасете ни от нея!”
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=790066


29 Декември, 2009
С Владислав Тодоров разговаря МИЛА ГЕШАКОВА
- Тази Коледа се върнахте от САЩ с нов сценарий.
- Не само нов сценарий, а българо-френска копродукция. Заедно с Явор Гърдев точно година се състезавахме по международни пазари за филмови проекти. Ако всичко е по план, ще снимаме през лятото на 2010 г. с идеята да завършим филма “Цинкограф” в началото на 2011-а.
- Сюжетът му е около изгонен от ДС служител, който прави паралелна структура. Как се развива действието?
- В жанра си това е черна комедия с елементи на психотрилър. Главният герой е вербуван от ДС да донася. Той служи пламенно, с въображение, с цялото си същество.
Говорим не за жертва, а за инициативен доносник със собствени идеи за природата и методите на надзора. Перестройката обаче го прави непотребен и той е дезактивиран. Това формално отношение на службите към неговия конспиративен гений го вади извън контрол и той решава да продължи дейността си в напълно частен порядък, като си прави собствен паралелен отдел на ДС, фантомна структура, която дублира дейността на службите, като остава невидима за тях.
- Какво отличава вашия проект от всичко, разказано по темата досега?
- Сравнен с някои известни филмови заглавия като “Животът на другите”, който спечели “Оскар” за чуждоземен филм, нашият подход е различен. “Цинкограф” не взема гледната точка на “жертвата”, била тя на “следения гражданин” или на “неохотния доносник”, чиято драма е на човека “без избор”, нито представя в романтичен план моралното прераждане на тайния агент, драматичното му самоосъзнаване.
Обратно, филмът се занимава с инициативния конформист, за когото абсурдната система на следене и донасяне става източник на тръпка, власт, материални облаги и преди, и след промените.
- Кой е прототип на главния герой?
- Героят е напълно съчинен - прелъстителен мистификатор и смъртоносен хамелеон Съществуват по-скоро литературни прототипи, отколкото реални. Подобно на “Дзифт”, и тук има роман - “Цинкограф”, който би трябвало да излезе през май от издателство “Фама”.
- С какъв екип ще снимате?
- В “Цинкограф” е включен основният състав на “Дзифт” - режисьор, сценарист, оператор, художник, композитор, но проектът се движи от друг продуцент. Аз съм се заел частично и с продуциране, което се оказва голямо предизвикателство за мен.
- Американци решиха да направят римейк на “Дзифт”. Разкажете как върви този проект?
- В Америка, както и в Русия, филмът върви добре, гледа се и се разбира, предполагам, по различен начин. Мина по фестивали, кина, сега се върти по телевизионния канал “Сънданс”. “Дзифт” препраща към класически образци на американското кино и по-специално към черния филм от златния му период на 40-те години. В жанра си той е обърнат към американската публика, като заедно с това и разгръща чужда, непозната за нея соцдействителност.
В напрежението между формата и съдържанието “Дзифт” представлява особен експеримент. Това, предполагам, е предизвикало вниманието на американските продуценти, комбинацията от обичайно и необичайно, от “свое” и “чуждо” както в историята, така и в изобразителния език на филма. Доколкото знам, договорът за римейк предстои да бъде финализиран. За мен лично остава загадка как по-точно би изглеждал един подобен римейк на филма, отразяващ и коментиращ небългарска и несоциалистическа действителност. Пълната американизация на “Дзифт” би била едно рисково занятие.
- Изненада ли ви порцията разкрити агенти на ДСв медиите? Дали няма някаква конспирация, защото само “24 часа” даде за проверка целия си журналистически състав, а други медии поискаха проверка на по 5 или по 20 души в екипите си?
- Конспирация - не вярвам. По-скоро виждам пренебрежение към процеса на отваряне на досиетата и институцията на комисията, която се занимава с това.
Колкото повече зайци се вадят по този начин от цилиндъра, толкова по-банална и по-пренебрежима става работата на тази комисия. И не защото тя не си я върши добре или я върши все по-зле. Обратно - впечатлението ми е, че работата се върши доста компетентно, съвестно и прилежно. Дяволът се крие другаде - в селективното вадене, което в съда на общественото мнение се представя като манипулация, като трик, обслужващ сенчести страни и интереси.
- А какъв е тогава чистият изход с агентите на ДС?
- Чистият изход минава или през безостатъчното отваряне на целия документален масив на бившите служби, или през унищожаването му. Всяко селективно или компилативно отваряне на едни или други сектори, на едни или други групи граждани неизбежно се въобразява като политически монтаж.
Вижте, специално тази комисия огласява не имуществени състояния за пред закона и неговите институции, а морални състояния за пред обществената съвест, не с цел формална, а с цел морална санкция. Когато процесът по огласяването се представя като изходно сбъркан, компромисен, нагласен, обществото отказва да упражнява съвестта си и всеки акт на вадене на поредната “трупа” доносници се превръща или в пълен цирк, или изпада в несъстоятелност и бива напълно пренебрегнат.
Прави впечатление, че подобни актове на посткомунистическа гласност все повече и повече стават предмет на частни злословия на маса и не тласкат към обществен катарзис, който да доведе до колективно пречистване, до исторически състояло се покаяние, до ефективно трансформиране на злобата.
Свидетели сме на еднахронична, 20-годишна, политически контролирана констипация, която обществото отказва повече да преживява като автентична, защото се чувства нецелесъобразно затапено от политическата класа. Обществената съвест, доколкото я има, все по-демонстративно ще отказва да пие пургативи. Това по неизбежност би превърнало работата на комисията по досиетата в циклично производство на любопитни факти.
- Всяка Коледа и Нова година сте в България. Какво се промени у нас?
- Властта. С други думи - нищо.
- Борисов още е политикът с най-висок рейтинг. Вярвате ли, че ще го запази?
- Както казват пророците, това, което се вдига, е обречено да пада.
- Има ли нещо, с което да превъзхождаме американците?
- Мисля, че да. С това, че от нас, българите, нищо не зависи в света. Каквото се случва тук, остава тук. България съществува без последствия за света.
Не знам защо, но това, вместо да успокоява, невротизира нацията. Условието нищо да не е в зависимост от теб, дава голяма свобода, здравословна необвързаност, рядка привилегия. Малцина са тези, които ценят това фундаментално българско обстоятелство и изпадат в мирска невъзмутимост или непукизъм. Ще ми се да съм един от тях, но все още ми пукат ушите.
- Каква очаквате да бъде 2010 г. за света и за България?
- По-малко граници. По-малко стени. По-малко телени мрежи. По-малко документи за самоличност и изобщо документи. По-малко живи паметници и изобщо паметници. Повече хора.
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=327420


Януари, 2004
ВЛАДИСЛАВ ТОДОРОВ:
Тероризъм в София е възможен, но е по-малко вероятен отколкото в Истанбул
Въпросите зададе МИЛА ГЕШАКОВА
- Г-н Тодоров, виждате ли знак в заляването на Саддам Хюсеин?
- Знак за това, че той няма да дойде отново на власт. Знакът е символичен - митът Садам се срути. Но каузата на съпротивата срещу американското военно присъствие в Ирак е по-голяма. Саддам сам по себе си е кауза на малко хора.
- Какво спечели България от участието си във войната в Ирак?
- В България на това наше участие се гледа сякаш повече като на борсово залагане с бърз осезаем ефект. Вулгарният материализъм на отношението към българските ангажименти може да попречи на налагането на една по-висока представа за ролята на България в света.
- Очаквахме да си върнем дълга от Ирак?
- България не би получила материални облаги, било то дълга или нещо друго, не защото САЩ не искат да дадат, а най-вече защото там няма необходимото лоби, което да упражнява натиск и да изисква реализиране на обещаното или договореното. Разговорите обикновено се водят на държавно дипломатическо ниво, но оттук насетне работата би трябвало да се поема от лобитата едновременно в САЩ и България. Това също предполага формиране на силни светли бизнеси и осветено бизнес пространство отворено към международния обмен. А сред едрите бизнесмени в България смъртността е прекалено висока ...
- Има ли надежда САЩ да срутят мита за Осама в близко бъдеще, така както направиха със Саддам? Приликата между двамата е, че олицетворяват антиамериканизма.
- Осама бин Ладен е символът на една контрареволюция, на една активна съпротива на младотурскaта революция и модернизационните реформи на Ататюрк. През 1924 г. той отменя институцията на халифата. Каузата на ислямския тероризъм са възстановяването му чрез събарянето на западната либерална демокрация. Затова няма голямо значение дали Осама е жив или вече не е. Той е добил такава символна сила, че дори и да бъде хванат, тя няма как да му бъде отнета, нещо повече, може да бъде прекомерно увеличена.
- Застрашена ли е България от терористични актове?
- След 11 септември има предефиниране на заплахата, а с това и на американския национален интерес. И ако през Студената война заплахата беше мислена в ясни геополитически блокове, днес тероризъм може да се възниква непредвидимо и епидемично навсякъде. В този смисъл има райони в близост до огнищата на епидемията и други, по-отдалечени. България би била по-скоро от първите. Освен това България е сложна държава в етно-религиозно отношение, пронизана от трафици на наркотици, фалшиви пари, а вероятно и на оръжие. Това са фактори на нестабилност.
- Това прави ли ни по-малко желани от САЩ като партньори?
- Обратно, в смисъла на новото разбиране за сигурност, България определено придобива по-голямо значение. И ако НАТО бъде преструктурирано от армейска в полицейска сила, то ролята на България съществено ще порасне.
- Защо?
- Защото сме квартал на света с повишен риск, кръстопът. В този смисъл Америка има интерес България да бъде силна колона в една нова архитектура за сигурност. Парадоксално е, но тероризмът дава шанс на България да добие по-голямо значение в света.
- В свое интервю вие сравнихте очакването на членството ни в НАТО и ЕС с "религиозна напрегнатост". Какво ще ни донесе то, освен плюсовете? Не е ли част от един нов мит за светло бъдеще?
- За мен най-големият плюс за отварянето на България към структурите за международно сътрудничество, били те военни, политически, или икономически, е твърде съществен. Защото държавността у нас е в криза. Държавата е вътрешно слаба, или да кажа отслабена и това разширява сенчестите места в нея. Това е реалната заплаха за стабилността в самата България. Затварянето отслабва и разгражда държавата. Отварянето я прави силна и ефективна. Например въвеждането на валутния борд. Какво е борда ако не една наложена отвън дисциплинираща мярка, от която не би имало никаква необходимост, ако държавата ни може да се регулира отвътре. Именно на тази изцяло външна санкция, на това отваряне дължим стабилизирането на банките. Затова смятам, че налагането на международни стандарти и ефективен контрол отвън е оздравително за България.
- А защо е слаба държавата ни?
- Защото е превърната във декор, в един куклен театър пълен с чевръсти кукловоди.
- Може ли да ни дисциплинират чужденци?
- Влизането в ЕС и НАТО ще наложи ред. Но все пак жалко, защото имаше един начален момент, когато България можеше да стане сама това, за което сега говорим, но излъчи морално и умствено отслабено управление.
- Как една такава слаба държава като нашата се вписва в американския национален интерес?
- От гледна точка на новата американска доктрина за национална сигурност не силните, а слабите държави се разглеждат като изключително рискови и в известен смисъл генериращи заплаха.
- Има ли пряка връзка между настаняването на американски бази у нас и справянето с престъпността?
- Присъствието им тук би имал ефектът на борд, който въвежда стандарти за сигурност, които българската държава ще бъде принудена да спазва.
- Как би станало това?
- От една страна е важно да се знае до каква степен организираната престъпност е проникнала държавата. Ако степента е висока, опасността е действително сериозна, защото отвън ще искат да знаят, когато България поема ангажименти, кой всъщност стои за тях, реални политици или сенчести орташки ядки. Става дума за легитимността на властта - доколко тя представлява избиратели и доколко - мафии.
- Смятате ли, че у нас преходът е завършил?
- Дали той е приключил или не зависи от това как дефинираме прехода и в какъв момент той изчерпва своите цели и процеси. Ако става дума за преход от тоталитарна към демократична държавност, той отдавна е приключил. Защото в България са налице демократични институции - парламент, партии, закон. Очевидно раздържавяването като основна цел на прехода хвърля големите сенки върху държавата и омерзява гражданството. Въпросът обаче е каква е действителната идеология на прехода - лява или дясна. Дясната би упражнила силна банково-кредитна политика за сметка на постъпленията от раздържавяването и така би овластила гражданите, би ги тласнала сами себе си да оправят. Заложете на индивида, на българите. Това означава гаранции за сигурност и невмешателство в инициативността на малкия и среден бизнес. Предприемачеството несъмнено създава блага. Всъщност проблемът на България е кой, какви и колко капитали увеличава в системата на общото ни благо.